Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Само недей да цитираш „Властелинът на пръстените“ наизуст. Та това е виртуално пространство, създадено от неговите поклонници — ролевите играчи. Те се събират тук, навличат тела на герои от книгата и разиграват разни сценки. По Толкин, или по други писатели.

— Театър — решава Неудачника.

— Ами… донякъде, да.

Неудачника млъква, напълно задоволен от обяснението. Аз съм далеч от яснота по въпроса.

Какъв е този сървър?

Какви са законите на тукашния свят?

Къде се намират легалните изходи, през които можем да измъкнем Неудачника?

Страх ме е дори да мисля по въпроса какво ще правим после.

Пътечката е добре утъпкана, сякаш наскоро по нея е марширувала цяла армия. Снегът се топи, едва докоснал земята. Сигурно се дължи на магия. Светът на ролевиците живее по свои закони, тук има магии.

— Накъде да тръгнем сега? — с тази фраза Вики ми възлага командването. Доверието е нещо много приятно… стига да мога да го оправдая. Опитвам се да си спомня картите на ролевите пространства, но веднага се отказвам от намерението си. Тях ги рисува всеки, който не го мързи.

И в този момент чувам тропот, долитащ зад най-близката скала. Полудял кон с кастанети на пищялите или пък великан с тракащи от студ челюсти.

Няма време за размисъл.

— Насам! — прошепвам аз и се шмугвам сред посърналите ели. Полагам Неудачника върху снега, като допирам показалеца си до устните: — Ш-т!

Вики и Неудачника не се виждат от пътечката. Заемам разкрачена стойка и издърпвам каиша. С шумолене „Warlock“ се разгръща в огнен бич.

Видът ми би трябвало да е достатъчно страшен. Гол до кръста мъжага с леко заснежени рамене. Моделирал съм тялото на Стрелеца жилесто и здраво, веднага се вижда, че е на могъщ боец. Пък и светещият бич в ръката… всеки трол би се изплашил.

Тропотът наближава все повече.

Кривя лицето си в кръвожадна усмивка и чакам.

Зад скалите се появява мъничка фигура, която стига едва до гърдите ми.

Ето ти великан с тракащи челюсти!

Лицето и тялото на пътника са като на дете. Само че нещо с хормоните му не е наред — голите до коленете крака са обрасли с гъста козина. Какво пък, с такива лапи е уютно да стъпваш бос и по снега. На гърдите на пътника има барабанче, по което той удря с малки палки, докато върви.

Хобит.

Това е добре.

Когато ме вижда, хобитът замръзва. Дори изпуска едната палка на снега.

— Хо-хоо! — казвам зловещо аз.

Хобитът вече не удря барабана, за сметка на това наистина започват да потропват челюстите му.

— Кой си ти? — питам аз и посягам към хобита с „Warlock“-а. Бичът започва възбудено да се изопва, налага се да го отдръпна.

— Хардинг, съ-ър! — прошепва хобитът.

— Кой? — уточнявам аз, вече с нормален глас. Но горкият хобит съвсем се е паникьосал, дори не се опитва да извади мъничкия кинжал, небрежно втъкнат зад колана му.

— Х-хардинг, любезни сър. С-сам роди Фродо, Фродо роди Холфаст, Холфаст роди Хардинг…

— Тебе, така ли?

— Мене, любезни сър!

— Напразно!

— Да, любезни сър — смирено се съгласява Хардинг.

— Не съм ти никакъв сър! — изкрещявам аз. — Още по-малко любезен! Аз съм… — Осенява ме вдъхновението и казвам — Конан! Безстрашния кимериец Конан!

Хобитът е чувал за Конан, той започва бързо да кима, без да пита по какъв начин персонажът на Хауърд е попаднал в света на Толкин. Впрочем, ролевите играчи са от хората, които се увличат, така че не си налагат дребнави ограничения. Можех да се нарека и Кашчей Безсмъртни, само дето нямам подходящото телосложение.

— Къде отиваш? — продължавам своя разпит и тръгвам да обикалям хобита. Той се върти, старае се да не ме изпуска от поглед.

— Догонвам а-армията.

— Каква пък е тази армия?

— На елфите. Отиваме да се бием с орките и джуджетата!

— Защо?

— Защото те са лоши!

Все повече и повече ми се струва, че в тялото на хобита се крие дете. Един възрастен би намерил по-сериозни аргументи, пък и би скочил да се бие.

— Армия… — казвам замислено. — А! Спомням си. Имаше такава…

Очите на хобита се изпълват с ужас. Той поглежда накриво бича, вече не се съмнява в печалната съдба, постигнала армията на елфите.

— Говори се, че вие, хобитите, сте двуутробни — съобщавам. — Вярно ли е?

Хобитът шашардисано клати глава и притиска ръка към корема си.

— Има ли кльопачка?

Храбрият Хардинг ми предава раницата си. Намирам в нея две-три питки, пълна манерка, парче сушено месо и омеквам.

— Предвидлив си, хобите… А това пък какво е?