Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

От дъното на раницата изваждам „Снийкърс“.

Хобитът незабавно се разревава. Да. Със сигурност е дечко.

Късам със зъби обвивката на шоколадчето, късам половината, протягам на хобита остатъка. Той престава да плаче.

— Как мислиш, ще разбиете ли джуджетата? — питам аз. Не е хубаво да го ограбя и после просто да го пусна. Защо да не поговорим?

— Ще ги смажем! — кимва хобитът. — Те правят стрелите си от тис, а стрелите от тис не са хубави. И се строяват в хирдове 11 11 Боен строй на джуджетата в романа на Н. Перумов „Пръстенът на мрака“. — Бел.пр. , а това не е хубаво построяване.

Нямам ни най-малко желание да вниквам в детайлите на разногласията между джуджетата и елфите.

— Далече ли е градът?

— Лориен е на пет мили…

Нещо не е съвсем наред с географията тук… Но нищо, няма значение. Да можех само да науча кое е името на сървъра…

— А кой управлява тази страна?

— Светлият елф Леголас!

Добре. Информацията е достатъчна.

— Тръгвай — казвам аз и мятам на рамо раницата на хобита.

Хардинг не протестира против грабежа. Нещо повече, пита плахо:

— Може ли да вървя с вас, Конан? Джуджетата и без мен ще ги разбият.

Само това ми липсваше. Отново надявам мутрата на звяр и шепна:

— А ти знаеш ли, че хобитът е не само скъпа кожа? Това са и трийсет-четирийсет килограма вкусно и лесносмилаемо месо!

Книгите не лъжат, хобитите наистина умеят да тичат бързо. Само косматите му пети се мяркат в далечината сред снежния прах.

Връщам се при Вики и Неудачника в най-добро разположение на духа. Те са чули разговора, не се налага да го преразказвам.

— Ето ти храна. — Връчвам раницата на Неудачника. — Сега ще ти направим леговище и ще излезем от дълбината. Ще се върнем по честния начин, през Лориен, с нормално снаряжение. И ще те измъкнем оттук. Съгласен ли си?

Неудачника кимва.

— Ще почакаш три-четири часа — разсъждавам аз. — Става ли?

Всъщност, и без това нямаме друг изход. Не мога да го нося както съм полугол пет мили в тоя снеговалеж.

Двамата с Вики му приготвяме под една стара ела постеля от клони, настаняваме го, връчваме му раницата с трофеите. В манерката има слаб алкохол. На истински студ не си струва човек да се сгрява с него, но във виртуалността — защо не?

— Ще изплуваме ли? — питам Вики. — Ще се срещнем след три часа… например при входа на леголаския сървър?

Тя кимва. След миг фигурата й се разтваря във въздуха.

— До после, Неудачник — казвам.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Излязох навреме. Часовникът показваше десет без четвърт сутринта.

— Потапянето е приключено — изкомандвах „Windows-Home“ и нападнах хладилника. Естествено, без резултат.

— Приемам поща — съобщи компютърът.

Облякох се бързо и изхвърчах от къщи. В магазина зад ъгъла за щастие почти нямаше хора и към десет се бях прибрал. Тъкмо навреме, за да тупна по рамото Маниака, който унило звънеше на вратата.

— Ще ядеш ли? — попита Маниака, като хвърли периферен поглед на пакета.

— Ъхъ. Ти няма ли?

— И аз ще ям. Ама по-късно. — Маниака ме изпревари и се промъкна през вратата. Докато се събувах, той вече беше при компютъра. Когато застанах до него, вече беше разкарал „Windows“ и сновеше с курсора из нортъновия куб и маркираше файл след файл.

— Какво правиш? — питам смаяно аз.

— Опитвам се да те измъкна от ямата на дълговете — откликна Маниака, докато изтриваше файловете. — Реабилитираха „Warlock“. Чист вирус, не се размножава и не трие информация. Разрешен за употреба във виртуалността. На свой риск, но разрешен…

Компютърът ми се лиши от още два-три файла. Изглежда, заминаха и крилатите чехли.

— Затова пък от „Лабиринта“ и Ал-Кабар ти натресоха иск за материални щети за два и половина милиона долара.

От тази сума даже ми става весело.

— А защо не милиард? Все едно е, и без това няма как да спечеля, нито дори да открадна толкова пари.

— Можеше да е и милиард… — съгласи се Маниака, докато шареше с мишката по подложката. — Кога си чистил мишката за последно? Общо взето, нещата стоят така. Стрелеца вече не съществува. И никога не е съществувал — на твоя компютър. На седма позиция ще запишеш друга личност. Ако има възможност, осигури си алиби… С какво толкова ги вбеси, Льонка?

— Измъкнах под носа им едно момче. Спасих го.

— Това е хубаво, разбира се…

Маниака пъхна във флопито дискета и стартира някаква програма от нея.

— Сега така ще почистим хардовете ти, че на физическо ниво няма да остане и следа — закани се той. — Но още по-добре е да ги продадеш и да си купиш нови. Или ги метни от някой мост в Нева.