Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— И веднага щеше да получиш меч по кратуната от някое старо куче.

— А ти като какъв ходи там?

Маниака се засмя.

— На никого нито дума, нали?

— На никого.

— Аз бях елфическата жена-воин, Ариел.

— Защо?

— Исках да сваля Горомир.

За миг онемях. Разбира се, това не е моя работа, но…

— Горомир е момиче — бързо поясни Маниака. — Там при тях е пълен бардак, момичетата често играят мъжки роли и обратно. Половин година я свалях…

— И какво?

— Нищо. Горомир се събра с Дианел.

Не рискувам да уточнявам каква е била в действителност Дианел — момче или момиче. Тонът на Шурка е прекалено мрачен.

— Ако срещнеш там Горомир, предай поздрави от Ариел — допълва Шурка. — Разделихме се спокойно. Приятелски. Мамка му.

— Трябва да стигна до оня сървър с града Лориен, където царува Леголас. Твоят Горомир там ли се подвизава?

— Не „твоят“, а „твоята“! — срязва ме Маниака. — Не знам, отдавна не съм се вясвал. Сега ще го издирим.

Той подкара Вики и започна да ровичка чрез терминала по сървърите. След пет минути търсенето се увенча с успех.

— Ето! „Светозарният Леголас кани мъдри елфи, храбри хора и ловки хобити във великия град Лориен, защото настъпиха дните на последната битка на силите на доброто с орките и джуджетата!“ Ще те посрещнат с разтворени обятия.

— Това е излишно.

— Хм… по бутилка бира? Имаш още цял час и половина.

Бира след коняка? Но аз наистина имам доста време. С помощта на Шурка личността беше нарисувана достатъчно бързо.

— Става — решавам аз.

Затворих вратата след Шурка, много внимателно сложих верижката. Надникнах в кухнята, за да се убедя, че газта е изключена.

Не се чувствах пиян. Четири бутилка бира са нищо работа. А коняка изобщо не се брои.

По пътя към компютъра под краката ми непрекъснато се озоваваха разни кабели, стари чехли, съборени от рафтовете книги. Понеже Шурка се спъна и се хвана за полицата, за да не се изтърси. Какво му стана?

— Вики, има ли поща? — измърморих аз.

— Не те разбрах, Леонид.

— Има ли поща? — повторих бавно аз.

— Да.

Може би два литра тъмна бира, изпити в ударно темпо, не са чак толкова малко? Ако Вики не може да познае гласа ми…

Подтиснах пристъпа на разкаяние и започнах да прехвърлям пощата.

Всякакви глупости.

Трябва да хвърля поглед и на „таблото за обяви“.

Разбира се, никой от моите работодатели или приятели не знае истинския ми адрес. Ако някой иска да се свърже не просто с Леонид, а с дайвъра, има само един начин — да се остави съобщение на анонимен сървър във Финландия, където може да надникне всеки желаещ и да прочете обявите. Защитите не позволяват на ламерите да фалшифицират чужди съобщения, а мъгливите фрази на самите писма са разбираеми само за получателя им. Пълна анонимност и надеждност. Нека някой се пробва да извлече секретна информация от любовните интриги, дребния бизнес и празните дрънканици.

На „таблото за обяви“ не намирам често писма, адресирани до мен. Но сега имаше две.

„Иване! В навечерието на пътешествието из гората ще те чакам там, където беше подялбата. Сивия.“

Това е Ромка. „Подялбата“ стана в „Трите прасенца“, а навечерието на операцията в Ал-Кабар е започнало преди четвърт час.

Неочаквано изтрезнях. Защо ли ме търси Ромка — при това толкова спешно? Писмото е писано тази нощ. Интересно дали го е писал сам или под диктовка… на Човека Без Лице, например?

Второто писмо не ме изненада, защото го очаквах.

„Седемдесет и седем. На обичайното място, в обичайното време. Братята.“

Аз съм седемдесет и седми номер. Братята — това са побеснелите дайвъри.

Както повелява Кодекса, аз казах на Крейзи Тосър и Анатол своето дайвърско име — между другото това е и истинското ми име.

Както повелява Кодекса, те са подали срещу мен оплакване. Аз нахълтах в периметъра на тяхното работно пространство. Отгоре на всичко употребих оръжие.

Такива неща не се прощават.

— Неудачник… — промърморих аз. — Майната ти… какво ми причиняваш?

Проклет да е мигът, в който се полакомих за Медала за Всепозволеност и хукнах да те спасявам!

— Вики, потапяне — заповядах аз. — Личност номер седем… Лечителят.

Знам три от личностите на Ромка. Ако броим и вълка — дори четири. Но днес е дошъл с нова — кльощав чорлав пубер с очилца. Стои до самия бар, блещи се насам-натам и с нищо не напомня за подредения Ромка. Познавам го само защото изпива на екс чаша перцовка.

— Ромка?