Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Не знам как да завърша и закривам лицето си с ръце. Беззвучният смях много прилича на ридание.

Сиянието се разтваря и в коридора излиза старец. Движенията му са толкова енергични, а гласът е толкова младежки, че едва ли е на повече от двайсет.

— За мен е чест да поздравя мъдрия лечител и безстрашния… безстрашната… — той се поколебава — безстрашния елф! Сега вече сте в безопасност!

— Благодаря — прошепвам аз.

— Ти, мъдри Елениум, получаваш десет точки за майсторство, пет — за издръжливост и пет за сила — съобщава стареца. — А пък ти, ъ-ъ… Макрел… получаваш десет точки за майсторство, десет — за издръжливост, десет за сила и десет за храброст.

— А аз защо останах без храброст? — възмущавам се.

— На хората не им отива да плачат! — важно съобщава старецът. Но за мен се застъпва Макрел, на която — или на когото — портиерът явно симпатизира.

— Елениум пролива сълзи за по-големия си брат, Седуксен 14 14 Друг вид транквилизатор. — Бел.пр. , загинал от лапите на джуджетата.

Ох. Май Вики попреиграва.

За щастие младият старец или не е запознат с фармакологията, или има чувство за хумор.

— Добре, ти получаваш пет точки за храброст — великодушно решава той. — Заповядайте в славния град Лориен и съберете сили преди решаващите битки!

Подчиняваме се на жеста му, навлизаме в сиянието и в края на коридора откриваме масивна желязна врата.

— По-голям брат Седуксен, казваш? — прошепвам зад гърба на Вики.

— Добре де, не се сърди…

И ние излизаме на улиците на Лориен.

Около две минути стоя на едно място и се оглеждам. По дяволите, наистина е красиво!

Исполински дървета с бяла като сняг кора. Тъмнозелен и пурпурно-златист листак. Пътечки, павирани с бял камък. По дърветата са изградени някакви площадки и жилища с малки дървени стълби помежду им.

— Здраво са работили — професионално коментира Вики. — Браво. Да построиш такова нещо с гол ентусиазъм…

Можех да отбележа, че и тя от чист ентусиазъм е създала света на планините. Но не искам да й напомням за тази може би завинаги изгубена прекрасна страна.

— Трябва да намерим изхода — решава Вики.

Вървим по белите пътечки и се наслаждаваме на околната благодат. Въздухът е свеж и сладък, лекият мраз ни пощипва по бузите. Няма сняг, очевидно магията на елфите прогонва облаците. Едва-едва, на границата на чуваемостта, звучи средновековна музика. Жалко, че има толкова малко народ. Явно всички са отишли да се бият с орките и джуджетата.

Под едно от снежнобелите дървета е разпален огън и стои шлифовъчен диск. Под надзора на един елф някакъв космат здравеняк се опитва да наточи меча си.

— Не подминавайте така, пътници! — повиква ни елфът и ние се спираме. — За пръв път ли сте тук?

Вики кимва.

— Не сме ли роднини, о, благородни? — пита елфът Вики.

— Не, чудни ми братко! — отрязва му квитанциите Вики. — Кажи ни как да напуснем стените на града и да настигнем армията.

Елфът се начумерва.

— Нямате достатъчно майсторство. Постойте при мен, научете се да острите мечове. Само три часа — и точките на майсторството ви ще нараснат с пет!

Голям кеф, няма що. Да въртиш несъществуващ шлифовъчен диск, за да се сдобиеш с несъществуващо умение.

— Бързаме — отказва му Вики.

— Тогава се покатерете на този мелорн — елфът кимва към едно от дърветата. — Само след шест часа физически упражнения на стълбите ще получите по седем точки за сила и издържливост!

Струва ми се, че на елфа точилар просто му е скучно. Неговият чирак явно скоро ще се сдобие с петте точки майсторство и на елфа ще му се наложи да си седи тук сам.

— За нас е наслада да слушаме думите ти, благородни елфе — заявява Вики. — Но ние изгаряме от нетърпение да се сражаваме в битката.

— Тогава вървете ей натам! — елфът мрачно маха с ръка, след което се нахвърля върху мъжагата с меча: — Как остриш? Как? Това да не ти е кухненски нож? Ще ти взема точките за майсторство!

Бързо поемаме накъдето са ни упътили. Много им е строга дисциплината.

Очарованието от Лориен постепенно се разсейва.

— Пък аз си мислех, че тук само размахват мечове… — учудено шепне Вики.

— Не. Те изучават и езиците на елфите и джуджетата, и средновековна икономика, острят мечове и кинжали, съчиняват балади и легенди.

— Много полезен опит трупат, няма що…

— Де да можеше да закриеш всичките RP-сървъри… — подсказвам ехидно.

— Не, това е тяхно право — не се поддава на провокацията Вики. — Просто ми е малко тъжно. Още една мозъчна дъвка.