Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Изкушението да си затрая тайнствено е голямо. И така би било най-разумно от моя страна. Но все пак отговарям:

— Да постресна едни елфи. Потеглям, Ромка. Ще се видим.

Когато излизам от „Трите прасенца“, той си поръчва още една водка. Не, това е чудовищно! Или е толкова силен дайвър, че не му действа виртуалният алкохол?

Ролевите играчи не се афишират особено. Има и изключения, като „Елфическите поляни“, но това са по-скоро туристически атракции, където приказните герои припечелват за насъщния… по-точно за да покрият сметките си за ток и телефон.

Сървърът, на който е построен Лориен, е собственост на някой от Русия, това е всичко, което успявам да науча, без да нарушавам законите. И компанията, която се шматка там, е предимно рускоезична.

Може да нахълтам при Леголас, дегизиран като турист, но казва ли ти някой какво ще стане? Все едно в Мека да довтаса християнин и да се изтресе директно при Черния Камък, с все обувките, шапката и позлатения кръст на гърдите.

Не, по-добре да съм новак, който е прекалил с четенето на Толкин, Хауърд, Перумов и останалите писатели, които отдават дължимото на романтиката на мечовете и драконите!

Измъквам се от таксито край леко килната съборетина. Трябва да се признае, че мизерията на сградата е предадена великолепно. Да се имитира нищета и занемареност е далеч по-трудно, отколкото богатство и разкош.

Впрочем, и цялата улица не блести с красота. Някакви обезлюдени постройки, складове, офиси, затворени до по-добри времена. На ролевите играчи не им допада шумът. Кой знае защо, Вики я няма. До входа пристъпва от крак на крак само някакъв елф — крехко златокосо същество с неясен пол и възраст. Носи впити бледозелени панталони и зелено палтенце. Нарамило е лък и колчан със стрели.

Спирам се пред вратата и чакам. Елфът ме поглежда накриво, после пъха ръка в пазвата си, измъква цигара и запалка. Припалва, после изпуска тънка струя дим.

Пушещите елфи не са гледка за хора с разклатени нерви. Имам чувството, че ще хвърли топа още след първото всмукване, за да илюстрира нагледно вредата от никотина… По дяволите!

— Ви… — започвам аз и се запъвам. Ами ако не е тя?

— Ви, ви! — жизнерадостно казва елфът. — И ви, и ми… Льоня?

Гласът на Вики също е променен, сигурно работи програмата за корекция на звука. Човек може да си помисли, че във виртуалността е попаднал Робертино Лорети.

— Ти ли си? — уточнявам все пак.

Вики разбира съмненията ми.

— Хобитът не е само ценна кожа! — весело съобщава тя. — Позна ли ме?

— Защо точно елф?

— Все пак сме на тяхна територия. Така ще е по-безопасно.

— А как се казваш?

— Макрел 12 12 Макрел (рус.) — скумрия. — Бел.пр. .

— Какво?

— Не ти ли звучи като елфическо име? Аз съм от шотландските елфи.

Започвам леко да подозирам, че и Вики е ударила нещо за повдигане на настроението.

— Ами… а какво си — той или тя?

— Нямах време да изпипам детайлите — заявява небрежно Вики-Макрел. Захвърля цигарата. — То ще си проличи — в зависимост от ситуацията.

Глупаво е да продължаваме да стърчим пред сградата, затова влизаме. Тесен тъмен коридор, стените са изрисувани с някакви графити от баталните жанрове. В края на коридора пламти бяло сияние, зад което смътно се мержелее човешка фигура.

— Кои сте вие? — подвикват ни.

— Чухме призива на светлозарния Леголас и се притекохме на помощ! — крещя в отговор.

— Спрете там, където сте! Имената ви?

— Макрел, от светлите елфи на езерото Лох Нес! — заявява Вики.

— Лечителят Елениум 13 13 Елениумът е вид транквилизатор (успокоително) — Бел.пр. , от страната Транквилия!

Вики ме смушква в ребрата, но нищо не мога да направя, името вече е измислено и изречено.

Човекът, скрит зад сиянието, размишлява.

— Заедно ли дойдохте?

— Да — отговаря Вики. Тя поема инициативата и това ме радва. Не съм в настроение задълбочено и сериозно да баламосвам някого.

— И как стана така, че светлият елф и лечителят човек са се сприятелили?

— В сражение с орките предателски ме раниха с тисова стрела! — възкликва Вики. Тя продължава да избягва афиширането на половата си принадлежност. — Ако не беше чудотворната сила на Елениум, ти нямаше да ме видиш сега, непознати човече.

Стоя с каменна физиономия, но това ми струва кански усилия.

— А ти, Елениум, какво ще кажеш?

— Шайка гнусни джуджета, строени в хирд — спомням си разказа на детенцето-хобит, — предателски се нахвърлиха върху мен! И ако не беше безстрашието на Макрел, аз… аз…