Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Да не би да са малко подобните субкултури? Тези тук поне не се друсат и не вдигат революции.

— Аз не копнея за еднообразие, Льоня. Всеки си намира развлечения по вкуса. Но това си е чист ескейпизъм. Бягство от действителността.

— Разбира се. И колекционирането на марки, и играта на покер, и голямата политика, и малките войни със съседите — всичко това е бягство от живота. В света няма общовалидни ценности. Налага се да търсим малки, ама съвсем мънички цели. И да си жертваме живота за тях.

— Знаеш ли, така ще вземе да ти се прииска да повярваш и в комунизма.

— Защо пък не? Красива и голяма цел. А пък саможертвата в нейно име си е направо в традициите на…

Безстрашният елф Макрел ме гледа с мрачна тъга.

— Льоня… Елениум… а ти имаш ли цел в живота? Каквато и да е? Не става дума за кражбата на някоя хилядарка в зелено или за купон с приятели в някой ресторант, а точно за Цел?

— Имам — честно си признавам аз.

— Тайна ли е?

Замълчавам за миг.

— Знаеш ли, ще ми се, когато се прибирам у дома, да не ровя за ключове из джобовете си.

Вики, както си е с маската, отмества поглед.

— Това е нещо съвсем дребно и смешно — казвам. — Това дори не е като остренето на несъществуващи мечове… и не е като изучаването на психопатите във виртуалното пространство. Да не говорим, че не е комунизъм или световна революция. Но ми се иска просто да позвъня — и някой да ми отвори вратата.

— И на мен понякога ми се иска същото — отговаря Вики след дълга пауза. — Но вече ми се е случвало да се връщам вкъщи, когато са можели да ми отворят вратата. И това… невинаги беше забавно.

Получи си го, дайвър…

В лицето, право по физиономията…

— Да тръгваме, Льоня, трябва да спасяваме Неудачника — казва безстрашният воин Макрел.

И закрачваме към стената, обграждаща Лориен.

Тук има повече народ. Наглеждани от елфически мъдреци, десетки новобранци заработват точки за сила, като се бият с мечове и пускат стрели по мишени. Покрай подредените в редица дюкянчета, в които търговците печелят точки за майсторство, се разхождат купувачи. И те също гледат да постигнат нещо. Дрипав художник рисува портрети на всички желаещи, някакъв фокусник — сигурно дребен магьосник, жонглира с огнени кълба. Животът кипи. Младеж с китара, човек, но предрешен в зелено като елфите, свири и пее:

Малката групичка слушатели не проявява ентусиазъм и бардът прекъсва баладата, след което се озърта и преминава на някакви зловещи местни частушки 15 15 Руска народна весела песничка на злободневна тема. — Бел.пр. .

Тълпата приема тази непретенциозна песничка доста по-добре. Аплодират барда, подхвърлят му дребни монети, кикотят се.

Тихичко се отдалечаваме.

— Имаме ли нужда от нещо? — Вики посочва с поглед дюкянчетата.

— А пари?

— Потърси в джобовете.

Бръквам в джоба на дрехата си — там наистина има пет медни монети.

— Дават се автоматично на всеки влязъл — обяснява Вики. — Чувала съм, че го правят.

В едно от дюкянчетата след разгорещен пазарлък с продавача купуваме две манерки местно вино и два къси кинжала. Не че имаме намерение да се сражаваме, изтрябвали са ни мечовете, копията и алебардите, с които е заринат местният пазар. И все пак слабостта към оръжието е нещо генетично заложено в мъжкия организъм. Съпровождан от неодобрителния поглед на Вики, аз обикалям дюкянчетата, разглеждайки оръдията за изкореняване на себеподобни. Вътре цари полумрак, само под стъклените похлупаци редом с изложените оръжия горят свещи. Отблясъците на пламъка върху остриетата са обагрени в кървавочервено. Спомням си за продавачите на цветя, които през зимата поставят свещи в аквариумите със своята стока.

Животът и смъртта — те толкова си приличат. Дрехите им са почти еднакви.

В ъгъла на дюкянчето, зад малка маса седят двама човека. На пръв поглед са ми непознати, първо ги подминавам и чак после се спирам.

Набития здравеняк в бели дрехи не съм го виждал. Но…

— Драйфа ми се — произнася той зад гърба ми. — Безвкусица. Кич. Пълно израждане във всичко.

Обзема ме същото отвращение, което бях изпитал някога, много отдавна, в детството, когато след като изплувах от реката, видях на брега, точно на пътя ми, да седи една тлъста жаба.