Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Тогава да тръгваме към града.

— А после? — Неудачника хвърля кос поглед на Вики, тя мълчи. Налага се да отговоря аз.

— После все пак ще ти се наложи да направиш избор. Нямаме повече време да си играем на гатанки.

Завръщането в Лориен не може да се нарече триумфално. Охранителите при градските порти ни поглеждат с презрение — излезли сме преди два-три часа и явно не сме настигнали войската. Вярно, че си спестяват ехидните реплики по наш адрес, но аз все пак решавам да им обясня:

— Той ни склони да потренираме — кимвам към Неудачника. — Щото сега нямало голяма полза от нас.

Обяснението не е по-лошо от което и да било друго. Нека да ни смятат за самонадеяни, но овреме разкаяли се новаци.

— Това ли е Лориен? — пита Неудачника, когато се потътряме край белоснежните дървета, оплетени със стълбички като с коледни гирлянди.

— Точно той е. Сега ще излезем на улицата и окончателно ще си уредим сметките.

— Все едно нищо не мога да обясня — казва Неудачника.

— В такъв случай се разделяме. Завинаги се разделяме, приятел — аз не го лъжа, нито го шантажирам. Трябва да се укрия. Да се укривам дълго нейде в затънтените изпаднали градчета, където на компютрите им викат калкулатори. А Вики трябва да възстановява бизнеса си.

Вики ме поглежда накриво, но мълчи. Тя разбира. Тя знаеше, че ще ми се наложи да си тръгна.

Неудачника отмята глава и поглежда пронизаното от короните на мелорните небе.

— Ако искаш — остани тук. Нали не е наложително да плащаш телефонни сметки? — питам аз.

— Не е.

— Не е наложително и да излизаш в реалността, за да похапнеш?

Той мълчи.

— Ще натрупаш хиляда точки, ще станеш много як и уважаван тип — разсъждавам на глас. — Някой ден ще дойда тук, ще почукам и тихичко ще попитам: „Как да намеря мъдрия Ейлиън?“ И може би тогава ще рискуваш да споделиш с мен истината.

— Аз също нямам много време, Леонид.

— Я стига си ме баламосал! Какво са за теб година-две? След стотици години… тишина?

Неудачника се заковава на място. Гледаме се очи в очи.

— Момчета, изведнъж май станах най-неинформирания човек в компанията.

— Ами всичко е просто, Вики. Адски просто. Когато отхвърлиш невъзможното, в истина се превръща невероятното.

Дори Неудачника е в смут.

Все още нещо липсва в дългата верига от условия, които му позволяват да говори.

— Да вървим — моля ги аз. — Не бива да притесняваме горките елфи… ние никога няма да станем част от тяхната приказка.

Изходът от Лориен е пак там, откъдето влязохме. Само че този път портиерът не ни тормози с въпроси.

— Решавай, Неудачник — казвам аз и отварям вратата. — Защото не се шегувам и наистина ми писна от ребуси.

И едва когато се озовавам на улицата, разбирам, че все пак ще се наложи аз да решавам.

Човека Без Лице стои на около пет метра разстояние. Скръстил е ръце на гърдите си, мъглата се пули под пепелявите му коси. Черният плащ се развява над мръсния паваж.

И не е сам.

Трима охранители с автомати стоят зад гърба му. Още двама се реят във въздуха малко по-встрани. Полетът им не е реализиран с толкова ирония, колкото този на Зукините крилати чехли — на гърбовете на охранителите бучат реактивни раници. Увиснали са само на два-три метра височина над земята и сцената ми напомня на някаква древна, още предвиртуална игра…

— Браво, дайвър — произнася Човека Без Лице.

Вики първа се окопитва.

— Твоите гадове ли разбиха заведението ми? — агресивно подзема тя.

Мъглата над яката на черния плащ се разлюлява.

— Провери банковата си сметка, малката. И после решавай дали да се сърдиш.

Поредно бълникане — несъществуващото лице се извръща към мен.

— Складът, където си поприказвахме с теб за първи път, е разположен на Нюкейм стрийт, четирийсет и две. Иди и си вземи обещаното.

Трепач.

Камшикът и поничката.

Много, ама много вкусна поничка.

Човека Без Лице прави крачка напред. Протяга ръка на Неудачника.

— Да вървим. Трябва да обсъдим много неща. Аз знам кой си.

Неудачника не помръдва.

— Можем да се споразумеем. Длъжни сме да се споразумеем. Не знам какви ще са твоите условия, но всичко може да се уреди… — с подмилкващ се, пленителен шепот говори Човека Без Лице. Той вече не ни гледа — ние сме купени, вече не сме в играта.

Според него, разбира се.

— Прекалено отдавна си напуснал Русия, Дима — казвам аз и Човека Без Лице замръзва. — Окачи медала си над клозетната чиния.

— Искаш да кажеш, че не се продаваш, така ли, Леонид?