Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Квит сме. И той знае името ми. Може би знае и адреса ми.

— Да.

— Не се самоубивай. Предпочитам да плащам добре за добре свършена работа… и на това, между другото, не съм се научил в Русия.

— Не съм работил за тебе. Ти също рискуваш.

— Интересно, какво?

— Ами ако те издам на Урман? Лично на Фридрих Урман? Той също жадува да се приобщи към тайната!

Човека Без Лице се разсмива.

— Хей, дайвър, та ти си просто глупав. Лично на Урман? Никой от хората от неговия ранг не се занимава с работите, които стават във виртуалността. За целта съществуват референти. Секретари, двойници, факсимилета, ако щеш. Добре подготвени помощници… за управляване на бизнеса във виртуалното пространство.

Понасям с достойнство удара. Шамара си го бива, дори не подозирах за тия тънкости. Смятах, че бизнесмените трябва да се стремят към дълбината със същия хъс, с който го правят обикновените хора. Но аз не се огъвам, защото няма друг изход.

— Каква е разликата, Дибенко? Аз мога да уведомя за теб хората от Ал-Кабар. А ти не можеш да ми сториш нищо, защото съм дайвър.

— И дайвърите си имат уязвими места.

Блъфира. Не може да не блъфира. Обръщам се към Неудачника и питам:

— Искаш ли да тръгнеш с него?

— Това ти го решаваш — отговаря Неудачника. Само той не изпитва в момента никакъв страх. Същото важи и за мутрафоните на Дибенко, но при тях случаят е съвсем друг.

— Да изчезваме — казвам аз и хващам Неудачника за ръката. Колкото и да е странно, аз съм абсолютно сигурен, че Дибенко няма да се опита да ни попречи. В края на краищата, той не е идиот! Ако разбира какво става…

— Убийте тези двамата — заповядва Човека Без Лице.

Прекалено близо един до друг сме и охраната се въздържа от стрелба. Изглежда е наредено Неудачника да бъде опазен на всяка цена. Двамата във въздуха продължават да се реят, а тримата, които се намират на земята, се втурват към нас.

Колко му е да се справиш с двама невъоръжени? Няколко удара с прикладите — няколко вируса, вкарани в компютрите ни — и сме елиминирани от бойното поле. Може би през сляпата стена сега ни наблюдават храбрите елфи на Лориен, но те няма да се намесят. Те си имат достатъчно свои грижи и битки.

Но се оказва, че ни следят не само елфите.

Изплъзвам се от първия удар, подлагам крак на охранителя, той пада. В Дийптаун те са принудени да се подчиняват на общоприетите правила… Опитвам се да му измъкна автомата, с плахата надежда, че този набор от вируси е оформен като автономен файлов обект…

И в този миг от покрива на елфическата съборетина скача източена сива сянка.

Вълкът се хвърля върху един от хвърковатите охранители, с лекота го поваля върху паважа, сякаш той е картонена кукла на конци. Челюстите щракат — и човекът замира. Вълкът отскача встрани, съвсем навреме — колегата на потърпевшия открива от въздуха стрелба в тяхна посока.

Куршумите накълцват равнодушното тяло, което започва да се издига нагоре — реактивната раница продължава да действа. А вълкът се втурва към нас.

Човека Без Лице с плавно движение са отдръпва от пътя му. Но вълкът не е бързал към него — той впива зъби в гърлото на един от противниците ни. Времето сякаш се сгъстява и аз виждам как третият охранител се бори с Вики — и тръшвам моя противник върху нейния.

С едно изщракване на челюстите си вълкът прерязва шията на охранителя и скача върху последните двама. Върколакът е прекалено увлечен, за да имитира чисто вълчи нрави — той разкъсва противниците си със зъби и ги удря с лапи както правят котките. От ноктите му се сипе искрящ зелен прах — вирусното оръжие се задейства.

Автоматът се търкаля в краката ми, аз го вдигам, но в програмата, разбира се, има детектор за потребителите. Спусъкът под пръста ми е неподвижен. Просто запокитвам оръжието по летящия към нас охранител и той машинално започва да стреля. Прекалено бърза и безсмислена реакция.

А в конкретния случай и опасна. Залпът шибва премятащия се автомат и защитата на бойната програма не издържа. Взрив — и всички вируси в пакета, сглобен под формата на автомат, се задействат едновременно. Най-близо до това безпрецедентно меле се оказва злочестият хвърковат охранител — така че именно той си го отнася. Пламва и още във въздуха се разпада на безформени парцали.

— Бягайте! — изръмжава вълкът и отскача от неподвижните тела. От зъбите му капе кървава слюнка, козината му е настръхнала. Отивам с твърда крачка при Ромка, слагам ръка на гърба му, прошепвам: