Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Льоня?

Стискаме си ръце.

— Ще пиеш ли? — интересува се той.

— Не. Аз вече такова… в реалността.

— Алкохолик — мърмори Роман. Кой ми го казва! Като се има предвид устойчивостта му към алкохола… — Льоня, ти в час ли си, че си загазил?

— Да. А в какво по-точно?

— Има оплакване срещу тебе. От някой си Анатол и от Тосър. Засега не са съобщили подробности по обвинението.

Кимвам.

— За това знам.

— И други неприятности ли се очакват?

— Милион.

Често работим заедно. Върколакът ми е симпатичен, а изглежда и аз на него.

— Какво става, Льоня?

— Ами помисли.

Роман се мръщи, и изведнъж нервно сваля очилата.

— Това с „Warlock“-а… твоя работа ли е? — прошепва той.

— Позна…

— Значи… „Лабиринта“…

— Ш-шт! — Спомням си думите на Шурка за изтичането на информацията. — Да сменим темата.

Ромка вика бармана — днес той не е човек, а стопроцентова програма, и отново е с пълна чаша.

— Е, т’ва е яко, Льонка… — тихо бърбори той. — Загазил си. Затънал си до ушите в неприятности.

Изведнъж разбирам, че върколакът изобщо не е стреснат от мащаба на връхлетелите ме неприятности и хич не се притеснява за мен. Той е възхитен! Във възторг е от нажежаването на страстите, от това, че и лично върху него падат отблясъците на скандалната ми слава. Ако ние, дайвърите, дето сме егоисти до мозъка на костите, сме способни да възприемем себеподобния си като кумир, тогава аз съм станал такъв за Ромка.

— Ако при разбора ти потрябва помощта ми — казва той, — ще я получиш. И не само от мен!

Може и да ми потрябва… може и да я получа. Роман е контактен човек и общопризнат лидер в тесния кръг на дайвърите върколаци.

— Все едно ще ми се наложи да изчезна. За дълго време — честно си признавам аз. Роман мига на парцали.

— Какво? От мрежата ли? Сериозно?

По-сериозно не може да бъде… Аз кимвам утвърдително.

— А как ще живееш? — недоумяващо пита Ромка.

Само ние, обитателите на виртуалния свят, можем да се разберем взаимно.

Нима е възможно да се живее без компресираното от дълбината време, светкавичните премествания от прохладата на ресторанта върху нажежения пясък на плажа, без нарисуваните джунгли и измислените планини, без безкрайния кипящ поток информация, без едновремешните вицове и току-що дописаните книги, без маскарада на костюмите и телата, без стотиците и хилядите приятели и познати от всички ъгълчета на Земята?

Нима това е възможно?

Трябва да си се отбивал до Дийптаун, за да разбереш какво губиш.

— Не знам, Ромка. Но от „Лабиринт на Смъртта“ и Ал-Кабар…

Той кимва. Какво има да се разбира толкова — слоновете ги е страх от мишки само в приказките. А пред тези корпорации ние не сме мишки дори, а листни въшки.

— Льоня, ако ти трябват пари… — неочаквано казва Ромка. — Мога да ти дам моя дял. В края на краищата, ти свърши почти цялата работа и ти си този, който пострада. Ще ти потрябват, ако ще се криеш.

Поклащам глава.

Ромка е страхотен, но не ми трябва такава саможертва.

— Ако можеш… по-скоро бих те помолил за друго.

— Всичко, което искаш!

— Ще ми се наложи да офейкам. Да прикривам следите си. Не искам да отсядам в хотели… ще може ли да поживея при тебе месец-два, докато нещата се укротят…

И аз не знам защо го моля за това. Може би не ми се иска да се откъсна напълно от дълбината? Поне през погледа на Ромка да наблюдавам виртуалния свят. Да усещам туптенето на електронния пулс, да поглъщам информацията…

— Няма да ти бъда в тежест… — допълвам аз.

Но по лицето на Ромка вече се изписва отказът на молбата ми.

— Не.

— Извинявай — аз свивам рамене. — Разбирам.

Все пак ние се страхуваме един от друг. По-лесно ни е да пожертваме огромни пари и така да успокоим съвестта си, отколкото да разкрием своята самоличност.

— Нищо не разбираш… — измърморва Ромка. — Искаш ли да ти кажа адреса си? Реалния! Град, улица, номер!

— Недей.

— Не мога да те приема — той отмества погледа си встрани. — Просто… семейни проблеми.

В дълбината си строим дворци. А как е в истинския свят?

Да предположим, че въпреки габаритите на апартамента ми, аз спокойно мога да приемам гости. Но ако у Ромкини същата площ е заселена и от жената, тъщата и трима сополанковци?

— Ясно — слагам ръка на рамото му. — Наистина те разбрах. Изобщо не се сърдя.

И все пак Ромка не ме гледа в очите.

— Да потеглям, а? — питам аз.

— Ще дойдеш ли на събирането?

— Разбира се.

— А сега накъде?