Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— За същия ли става дума?

— Да.

— Е, бива си я маскировката… — беше единственият ми коментар.

— Я си представи, ако беше си признал, че работи в публичен дом? Нямаше ли да го скъсат от бъзици? Той и досега лъже всички, че прави програми за банката.

— Не му казвай, че аз съм аз — побързах да го помоля аз.

— Няма. И той не ми е разказвал никакви подробности. Само за „Warlock“-а ме разпитваше.

— Зуко позна твоя вирус! — възкликнах аз, спомняйки си за радостния възглас на Мага.

— Ами да, аз му го показах преди около месец… — Шурка присвива очи. — Секретност… дявол да го вземе…

— Има ли опасност той да се раздрънка?

Маниака поклати глава.

— Не е там работата. Информацията, Льоня, притежава свойството да се разпространява. Всякакви глупави дребни пропуски, съвпадения — като това… Ще те намерят.

— Нека се опитат да докажат нещо.

— Льоня, ако толкова здраво си ги настъпил по опашката, хич няма да се занимават с доказателства. Прекалено тясно сме обвързани помежду си. Някой знае, че Леонид и Стрелеца са едно и също лице. Някой се досеща, че Леонид е дайвър. Някой подозира, че Леонид е руснак. Виртуалността живее благодарение на информацията. На истината, слуховете, догадките. А най-важното е, че цялата информация лесно се събира и обработва. Ако хвърлят малко повече усилия, ще изяснят всичко.

— И какво предлагаш?

— Чупи се — предложи Шурка, докато наливаше в чашите остатъка от коняка. — Ще ми е адски криво, че няма да си пием бирата заедно, но… ако си мъртъв, ще ми е още по-криво… Дявол да го вземе, какви ги забъркваш?

— Спасявам човек.

— Заслужава си да го правиш, докато ти самият не го закъсаш!

Кимнах. Маниака беше прав. В думите му се усещаше логиката на обикновения хакер, а не на нахакания дайвър, който умее да изплува от дълбината.

Къде ще се гмурна, ако ме пипнат в реалния свят?

При всички виртуаладжии са много силни комплексите за физическата слабост. Усещането, че в компютърния свят си бог, а в реалния — един от милиардите обикновени граждани, е прекалено гадно. Ето защо всички ние толкова обичаме бойните изкуства и военните игри, купуваме си газови и въздушни пистолети, упорито ходим по спортните клубове и размахваме вечер нунджаците си. Страшно ти се иска и в живота да се чувстваш толкова неуязвим, колкото в задекранния свят. Ама не става.

И понякога в дълбината звучат думите: „Този помниш ли го? Някакви боклуци го заклаха на улицата… отрови се с водка менте… скочи от прозореца, без дори да остави бележка… изпречи се на пътя на мафията…“

Ние помним, ние знаем.

Богове сме само в света зад екрана.

— Сигурно ще ми трябва още едно денонощие — казах тихо. — После ще офейкам нанякъде… в Сибир или на Урал.

— И не казвай на никого къде се спасяваш. — Маниака кимна. — На мен също недей.

Чашите бяха празни и той предложи:

— Да отскоча ли до магазинчето?

— Тепърва трябва да си рисувам тяло.

— Мамка му. Пускай „Биоконструктора“.

След минута седяхме, като издърпвахме мишката един от друг и тракахме по клавиатурата. Наложи се да бракуваме първото тяло, което нарисувахме — прекалено беше предизвикателно. Двуметров дървеняк с грамаден меч на кръста. Тип, за когото ще се лепят всички авантюристи. Такава беше забележката на Шурка и бях принуден да се съглася.

Следващата личност беше безобидна, дори жалка. Парцалив старец просяк… Може и никой да не го закача, но няма да е в състояние и да мъкне Неудачника пет мили. Тук пък аз наложих вето, без да обяснявам причините.

Виж, третият опит се оказа успешен.

Младежът на екрана беше достатъчно як, но с такова бебешки невинно лице, че направо да ти се доповръща. Облякохме го със светлозелена туника до петите и окачихме на рамото му парцалива торба.

— Лечител! — със задоволство обобщи Маниака. — Човек, лечител. Без сериозна причина никой там няма да те закачи — нито елфите, нито орките. Тя, медицината, е нужна на всички.

Той започна да слага в торбата разни кутийки, колби, сушени билки, избирайки ги от каталога с аксесоарите.

— В света на ролевите играчи ще умея ли да лекувам?

— Разбира се. Там ситуацията е следната — пристигаш в тоя или оня облик и владееш определена сила. Например бойни изкуства, мъдрост или умение да цериш. Колкото по-дълго живееш в техния свят, толкова повече се засилват дарбите ти. Щом се представяш за лечител, веднага ще можеш да лекуваш леки рани, счупвания, изкълчвания…

— Колко интересно — казах аз, загледан в новата си личност. Тя дори започна да ми харесва. — Благодаря. Лично аз със сигурност щях да се издокарам като воин.