Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Льоня, събуди се!

Що за глупости, защо…

— Льоня, Неудачника е изчезнал!

Отварям очи.

Утро.

Розова светлина от изток.

Уплашеното лице на Вики.

Неудачника го няма при огъня. Сънищата мамят.

— По дяволите! — изкрещявам аз и скачам като ужилен. — Кога си е тръгнал?

Вики оправя косите си със същия жест като в съня.

— Не знам, Льоня. Току-що се събудих, а него вече го нямаше.

— Ето го и отговора — шепна аз и се оглеждам наоколо. — Ето го и отговора…

Неудачника е избягал. Офейкал е от дълбината. Значи всичко е било напразно?

Не, не всичко. Благодарение на него срещнах Вики.

— Той ни запозна — повтаря мислите ми тя. — Поне за това трябва да сме му благодарни.

Прегръщам я, заравям лице в косата й. Стоим така дълго, около нас се разгаря изгревът, снежната шапка на планинския исполин заблестява и разпорва небето. Тук няма птици, сигурно Вики е забравила да ги направи. Но планините оживяват и без тях, изпълват се с шумоленето на вятъра, листата и тревите.

— Ще направя птици за тези планини — прошепвам аз. — Ако все пак успеем отново да построим твоята хижа…

— Не искам да променям планините, те са свободни! — веднага протестира Вики.

— И птиците са свободни. Просто ще ги пусна да литнат през прозореца. И ще кажа: „Плодете се и се множете!“

Вики тихо се засмива.

— Добре. Опитай.

— Какво сложно има? — перча се аз. — Елементарна програма… Ще разуча енциклопедията на Брем, ще съставя алгоритъм на поведението. Отначало ще нарисувам различните чинки и врабци, а после каните. Биогеоценоза… нали така се казваше? Забравил съм, май това го учехме в пети клас в часовете по естествознание.

— Биолог такъв. Може би ще пуснеш на свобода и чехлите на Зуко? Льоня, хайде да изплуваме сега. И да отидем в някой ресторант. Бил ли си в „Розовия Атол“?

— Не.

— Красиво място е. Шулц и Бранд са го рисували. Каня те.

— Добре. Само че първо да потърсим…

Вики се отдръпва от мен и рязко пита:

— Кого?

— Неудачника.

— Но той е излязъл от дълбината, нима не разбираш!

— Разбирам. Но нека все пак го потърсим? Може пък да е отишъл да пишка и да се подхлъзнал в пропастта?

— Така му се пада… — мърмори Вики, но си личи, че вече се е съгласила.

Отначало вървим покрай ръба на най-близката пропаст и се вглеждаме долу в ниското. После Вики се залавя да претърсва долината отляво на поточето, а аз поемам вдясно от него. Погледът ми неволно се насочва към долчинката, където в съня си намерих звездата. Там наистина се виждат някакви скали.

Но работата преди всичко. Трябва да се убедя, че Неудачника вече не е с нас.

Даже се изкачвам малко нагоре, по нашите следи. Просто за да ми е чиста съвестта.

И в мъничката пукнатина, която с лекота бяхме прескочили в светлината на догарящия ден, откривам Неудачника.

Мълчаливо стоя над пукнатината и гледам Неудачника от издатината, която се намира на три метра над него. Минават поне две минути, преди той да разбере, че го наблюдавам, и да вдигне глава.

— Добро утро, Стрелец.

Мълча. Не са ми останали сили даже да се ядосам.

— Много лошо се вижда в тъмното — изрича Неудачника потресаващо гениална и свежа мисъл.

Не е паднал от много високо, но не му е провървяло. Даже отдалеч виждам, че десният му крак е подут и че Неудачника седи, внимавайки да не се допира до него.

Изваждам от колана си чехлите, обувам ги и слизам долу.

— Извинявай — казва Неудачника, когато го взимам на ръце и го изнасям горе.

— Защо? — питам го само.

— За да не се колебаете. Аз все едно нищо не мога да обясня.

— Ти си глупак… През нощта из планините бродят само самоубийци… или Черния Алпинист.

— Никога не съм бил на планина. А кой е този Черен Алпинист?

До мястото на бивака има още доста спускане. Успявам да му разкажа легендата за Черния Алпинист и за компанията, която мъкнела в планината вечерни рокли и смокинги. После и няколко истински истории.

Когато се доближаваме до Вики, целият ми запас от планински легенди е изчерпан. Под ледения й поглед слагам Неудачника върху разхвърляните край огъня елхови клони и казвам:

— Има ли нещо по-хубаво от разходка в планината без екипировка? Само разходка със сакат в ръце.

Много ми е интересно какво ще направи тя сега.

— Дай ми колана — командва Вики.

Дори аз не съм очаквал подобна агресивност.

— Вики, за да се употреби „Warlock“…

— По дяволите! Дайвър недоправен! Трябва ми бинт!

Никога не съм си задавал въпроса дали виртуалната дреха може да се разкъса на части. И не искам да проверявам — планинското слънце е жестоко. Затова се отказвам от мисълта да разкъсам ризата на ивици и подавам на Вики черния шал, който нося на врата си.