Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

— Седнете, Карина. — Подполковникът ми се усмихва с предишната любезност. На масата вече няма мушкато, намеците са свършили. — Как беше разходката?

Видял ли е какво става в килията на Стеков?

Ако е искал, е видял.

Значи трябва да изхождам именно от това.

— Повече от полезна — казвам аз и Томилин се намръщва за момент. Нека превърти разговора в главата си, опитвайки се да разбере какво ме е заинтересувало. — Кажете ми, какво трябва да предприеме персонала на затвора, ако се открие проникване в затвора?

— Да повика охраната — мигновено реагира подполковникът. — Ако няма следи от проникване, да не се обръща внимание на всички възможни посетители. Дори ако затворникът прави секс с Мерилин Монро или разговаря на философски теми с Чебурашка. Откъде да знаем какво са измислили психолозите в „зоните за катарзис“?

Ясно. Чингиз и Антон са станали жертва на собствената си квалификация. Докато стандартните охранителни системи не забелязват проникването, Томилин може да игнорира неудобните посетители колкото си иска.

Друго ми е любопитно — какво ще направи, ако хакерът и дайвърът организират в затвора истински виртуален бунт? Дали Чингиз не е намислил точно това за своята „изненада“?

Но това вече е твърде сериозна крачка. За такова нещо няма да се разминат с половин година. И колкото и да се дразня от упоритостта им, мислено се моля да не свършат някоя подобна глупост.

Полковникът се обажда по телефона и след минута в кабинета влиза млад човек в мръсна бяла престилка, облечена върху цивилни дрехи. Някой от психолозите? Или друг волнонаемен сътрудник? Той ме дразни и в първият момент не успявам да разбера защо. Работата е в преднамерено реалните дрехи, смачканата престилка и небрежният вид.

Защо в дълбината винаги се стремим да изглеждаме по-зле, отколкото в действителност?

— Карина, Денис — запознава ни Томилин. Не добавя нито звания, нито длъжности. — Готово ли е всичко?

— Да, програмите са вкарани — кима Денис.

Очаквах, че ще отидем в килиите на „обектите“. Но Томилин набира някаква команда на терминала и дървените панели на една от стените на кабинета се плъзгат встрани, разкривайки огромен екран.

— Карина много се интересува от първият етап на превъзпитанието — казва Томилин. Дали с ирония, дали сериозно… — Карина, с кой ще започнем? Имаме шофьор, прегазил две деца, които карали велосипеди по тротоара. И двама убийци.

Няма нужда да питам кои са убийците.

— Започнете с шофьора — казвам аз.

Екранът сякаш се превръща в прозорец — огромен прозорец, отворен към вечерният град. Обикновени московски улици, само дето хората са малко. Тук, в дълбината, няма разлика между телевизионното изображение и реалността — и едното, и другото са илюзорни.

Камионът, който се движи по улицата, обикновен камион с празна каросерия, с олющена боя по кабината и мръсно странично стъкло, минава съвсем близо — само да протегнеш ръка…

— Пускай децата, Денис — нарежда Томилин.

И аз чувствам моментно уважение към него. За това, че не каза „пускай фантомите“ или „започвай сеанса“. Не се скри зад евфемизъм.

Нищо, че това изобщо не е реално, нищо, че това е само бяг на електрони в кристалните микросхеми, но за човека, който излежава присъдата си във виртуалния затвор, предстоящото ще бъде истински шок.

Виртуалната камера, която ни показва препускащият камион, се рее над него. Светлината в кабинета на Томилин помръква и аз започвам да се чувствам като в киносалон. Сякаш гледам някой нов холивудски екшън… от онези, модерните, в които компютърните образи на най-популярните актьори за всички времена и народи бродят сред виртуални декори… където мъжественият Клинт Истууд стои рамо до рамо с импозантния Шон Конъри и лъскавия Леонардо Ди Каприо… интерактивен филм, в който и тримата могат да се провалят, а да победи трогателния Чарли Чаплин…

Но този филм не е интерактивен. Той е режисиран от първата до последната секунда. Каквото и да си мисли шофьорът на камиона.

— Но нали той е бил пиян… — казвам аз. — Нали?

— Той и сега е пиян — отвръща Томилин. — За него имаше оставени виртуални барове.

— Но не можете точно да повторите онази ситуация — не се предавам аз.

— Защо? — учудва се Томилин.

И в този момент камионът завива в пресечката.

Сякаш някой дръпна завеса. Вечерта се смени с ден. Широкият булевард — с тясна уличка, където и две коли не могат да се разминат. Още повече, че отсреща бодро приближават два автомобила. Камионът криволичи, подскача, налитайки на бордюра, и изскача на тротоара.