Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

Томилин поглежда към Денис, кима и Денис бързо излиза. Поглежда ме… сякаш със симпатия.

Нима и той е доволен, че проектът по създаване на дайвъри се е провалил?

— Честно… — навъсено пита Томилин. — Доволна ли сте, че всичко свърши така?

— Разбира се — казвам аз. — Извинявайте…

— Карина, но нали разбирате, че това няма да промени нищо? На държавата й трябва контрол над дълбината. И не само заради самата държава, а заради мирните граждани, разбирате ли?

— Не, не разбирам — отговарям искрено аз. — Нали и сега се справяме. Къде по-добре, къде по-зле, но се справяме. Нима в истинският свят не е останала работа за нас?

— Ние? — подчертава подполковника.

И аз кимам.

— Ние. Тези, които живеят в дълбината.

— Това истинският ви вид ли е? — неочаквано пита Томилин.

Такива въпроси не се задават. Дори на подчинените. Но аз отново решавам да отговоря:

— Да.

— А пък аз — не съвсем. — Той се усмихва внезапно. — Не е хубаво така… Е, какво ще напишете в отчета?

— Чистата истина — отговарям аз. — Че в затвора не е открито нищо, което заслужава вътрешно разследване… с изключение на дребни нарушения на трудовата дисциплина. Наистина, имах някои съмнения. Стори ми се, че в затвора успяват да проникнат външни лица. Но сега разбирам, че това е част от програмата за превъзпитание на затворниците.

Томилин кима.

— Разрешете да напусна — моля аз. — Трябва да се заемам с отчета.

— Утре ще съм в управлението — казва Томилин. — Със своя отчет. В девет нула-нула. Доколкото разбирам… според правилата на добрият тон… и аз трябва да ви се покажа в истинския си вид.

Това е толкова неочаквано и трогателно, че аз с мъка запазвам невъзмутима физиономия.

Интересно, дали е мъдър и белокос, или млад и енергичен?

Интересно, разбира се…

— Половината нощ прекарвам в дълбината. А в девет сутринта още спя — отвръщам аз. — Извинявайте. Разбира се, ако това е заповед…

Томилин клати глава:

— Не. Не е заповед. Няма да ви задържам повече.

И за момент ми се струва, че го виждам — него, истинския. Не млад и не стар. Човек на около четиридесет години, който упорито се е учил да работи на компютър, опитвал се е да достигне дълбината — не от любов към нея, не от любопитство, а само защото така му е заповядано. Самотен служител, обигран в кабинетните интриги, но също не от любов към тях, а само за да може да си върши работата.

Дори ми става жал за него.

Но съжалението той не е сред нещата, заради които бих станала в девет сутринта.

— Всичко хубаво — казвам аз, преди да си тръгна.

Паметникът на Последният Спамър все така е пълен с младежи. В дълбината има много паметници — много е лесно да наемеш малко местенце и да издигнеш каквото пожелаеш. Само че популярността на паметника е много лесна за определяне. Неудачните, около които никой не се среща, са пълни с гълъби, после бронзът позеленява, мраморът се рони, а най-накрая пристига камион от кметството на Дийптаун и пренася неудачното творение към бунището. Бунището е вечно и безкрайно. Дълги редове от никому ненужни скулптури… страшничко място.

Общо взето, това е краят на всичко в дълбината. Тук има твърде много неудачни творения. Опери, сглобени от чужди парчета, книги, написани с левия крак, безумни философски теории и мъртви картини. Те всички отиват в нищото, на вечно съхранение в безкрайните виртуални бунища.

Но паметникът на Спамъра е жив. И покрай него има много малко свободни пейки. Намирам една, вземам от лавката бутилка бира и сядам — нарочно по средата на пейката, давайки да се разбере, че не желая случайни запознанства. И никой не се приближава към мен. Научили сме се да се уважаваме един другиго в дълбината. Без бдителният надзор на полицията, без супермени-дайвъри от МВД. Значи все пак можем нещо?

Паметниците са място за срещи. Никой не ми е определял среща тук, но това е единственият паметник, край който сме се срещали с Чингиз.

И аз стоя на пейката. Пия студена бира — тя е студена точно толкова, колкото трябва. Гледам чистото небе. Когато бях малка, веднъж се изплаших от небето. Бях на море с родителите си и веднъж, докато лежах по гръб, погледнах нагоре. Небето беше толкова бездънно и чисто, че аз разбрах — в него можеш да паднеш. Да се откъснеш от горещия пясък, размахала нелепо ръце, и да полетиш нагоре — в небето, което ще се превърне в бездна. А над главата ти ще се въртят преобърнатата Земя, плачещите родители, вдигналите глави зяпачи, дърветата, поклащащи клоните си. Те няма да паднат в небето, нали те не знаят, че в небето може да се падне…