Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

А после черните очички започват да помътняват.

Лисичето изпищява, трепва и се изпружва по дължина. Пухкавата опашка трепери.

Човекът сякаш не забелязва това. Ръката докосва козината и погалва зверчето. И сред шума на вятъра едва се дочува гласът му.

— Не.

Без печал, без болка, без ярост.

И без капка съмнение.

Той не вярва в ставащото, този злодей и убиец. Истински, без никакви смекчаващи вината обстоятелства, злодей…

Не иска да вярва.

И никога няма да повярва.

Четох досието му. Знам, че е убил съпругата си. И знам, че я е обичал. И сигурно още я обича. И се е осъдил много преди районният съд…

— Не — повтаря затворникът, прокарвайки ръка по тялото на лисичето. — Не.

И пухкавата опашка трепва.

Обръснатата глава се навежда, човекът докосва с устни муцуната на лисичето. И малкото езиче ласкаво го ближе по бузата.

— Изключена е — без да дочака въпроса, казва Денис. — Въобще я няма! В програмата изобщо не е предвидено оживяване!

На екрана човекът гали лисичето.

— Изключете — казва Томилин. И ме поглежда.

— Ще има ли трети… катарзис? — питам аз.

— Има ли смисъл? — отговаря с въпрос Томилин.

Аз се колебая. Наистина се опитвам да отговоря честно. Дори затова, че който и да стоеше зад тази жестока пиеса, каквито и амбиции да кипяха в министерските умове, за Томилин този проект е съвсем различно нещо. Преграда на пътя на престъпността, бляскав меч и надежден щит в ръцете на правосъдието, истински стражи на реда, супермени на конвейер.

За тази цел той без колебание би измъчвал престъпници.

Без колебание… но и без радост.

— Той също няма да стане дайвър — произнасям аз накрая. — Той ще направи нещо… дори не знам какво точно… казвате, умираща жена в запустял град? Не, едва ли ще я съживи. По-скоро ще я доубие.

— Тя не може да бъде убита — почти стеснително се намесва програмиста Денис. — Точно там е работата… този тип е маниак, той непременно ще се опита, но…

— И лисичето не можеше да се съживи — напомням аз.

— Тогава каква е причината? — вече не пита, а настоява Томилин.

— Познавам само един дайвър — казвам аз. — Но нима не разбирате разликата? Това е толкова просто!

— Свобода — неочаквано казва Томилин. — Бип.

— Всички способности на дайвърите произлизат от едно-единствено нещо — кимам аз. — Само от едно. Те не търпят ограничения. Затова могат да влизат и излизат от дълбината когато си поискат. Затова виждат дупките в програмната защита. В затвора можете да обучите всякакви хора… които съживяват или убиват програми, например. Но не и дайвъри. Защото дайвърът във виртуален затвор — това е невъзможно.

Сигурно най-обидното не е поражението. Пълководецът, който води армията на бойното поле, мечтае за победа. Но също така е готов и за поражение. А за това, че вражеската армия, за която са му съобщили съгледвачите, безславно е потънала при преминаване на малка рекичка, или е повалена от банална дизентерия — за това не можеш да се подготвиш.

Томилин дълго ме гледа, преди да кимне неохотно.

— Сигурно сте права, Карина. Сигурно. Но, дявол да го вземе, как разбрахте? Проектът е подготвен от големи специалисти… коя сте вие, че успяхте да разберете?

— Коя съм аз? — свивам рамене. Въпросът беше риторичен, но незнайно защо възнамерявах да му отговоря.

Коя съм аз?

Коя съм аз?

Аз съм съвсем обикновена. Момиче на компютърния век. Една от онези, които са учили азбуката на клавиатурата. Една от онези, които се измъкваха от къщи не на улицата, а в мрежата. Една от онези, които никога не са виждали приятелите си. Една от онези, които са свикнали да бъдат каквито пожелаят — надутата и грубовата Ксения, любопитната малолетна Маша, писателят-детектив Роман, хакерът Сьома, солидната и умна Олга… аз бях толкова много души в дълбината…

Аз съм най-обикновена.

Просто живея тук.

А енергичният и умен подполковник Томилин — работи.

Нищо, че никога не съм вярвала в дайвърите! Нищо, че ги смятах за приказка. Но аз знаех за какво е тази приказка: за свободата. За хората, които не губят себе си в дълбината. Не за вълшебници, творящи виртуални чудеса, а за хората, научили се да живеят в мрежата.

И нищо, че сега работя в МВД, нищо, че имам звание и длъжност, аз съм гражданка на Дийптаун.

А чак след това — гражданка на Русия.

— Аз съм съвсем обикновена — отговарям аз на Томилин. — Само че живея тук. Разбирате ли? Сигурно е лошо, че живея тук. Сигурно така и ще остарея в това тяло. И в службата няма да напредна — това не ми е интересно. Затова пък виждам онова, което вие не виждате.