Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

— Браво на вашият приятел.

— Известно време подозирах, че ти си една от маските му — признава Чингиз.

Свивам рамене. Случва се. Матрицата го е хванала.

— Ще наблюдаваш ли експеримента? — пита Чингиз след кратка пауза.

— Да.

— И ние — кима Чингиз. — Не смятат да провеждат експеримент с Антон. За днес са предвидени само три опитни зайчета.

Да, явно в недрата на правителствените сървъри Чингиз се чувства като у дома си. Но не се възмущавам, а питам:

— И кои са те?

— Вече ти ги показаха. Убиецът, който иска да дресира лисичето. Шофьорът, който катастрофира. И още един убиец, затворен в безлюден град.

— Сигурно знаеш какво ще направят с тях? — питам аз.

— Знам. Лисичето ще умре. Под колелата на камиона отново ще попаднат две деца. Убиецът ще намери умираща жена.

— Аз видях всичките… — учудено казвам аз. — И тримата…

— Сигурно подполковникът иска да направи приятна изненада — усмихва се „стандартният програмист“ с твърдата усмивка на Чингиз. И изведнъж разбирам — той също подготвя своите изненади. Каквото и да говоря аз, или онзи здравомислещ супердайвър, просто Чингиз е от хората, които е невъзможно да спреш. Дори и да се съгласи, че дълбината сама ще вземе решение, това няма да го смути.

Той просто ще обяви, че той е дълбината.

И ще решава вместо всички.

— Напускам ви, господа — казвам аз и ставам. Младежът не се намеси в разговора — забавляваше се в ъгъла със старата главоблъсканица „кубчето на Рубик“. Антон Стеков ме гледа тъжно и от време на време въздиша. А Чингиз в тялото на „стандартният програмист“ е просто говоряща кукла.

— Антоне, само един въпрос…

— Да? — скръбно пита Стеков.

— За какъв дявол се съгласихте на това? Не, разбирам — висши принципи, антидържавни настроения, анархистичната ти натура… прочетох досието ти. Но да влезеш за половин година в затвора? Защо?

Явно уцелвам десятката. Стеков започва да се колебае, да се оглежда към приятелите си и даже малко да се изчервява.

— Още някакво провинение ли имаш? — питам директно аз. — От какво се криеш в затвора? Друго престъпление или бандити…

— О, господи, ама че напориста жена! — шумно се оплаква Стеков. — Ето защо.

И се щипе по солидния корем.

Нищо не разбирам, стоя и разстроено гледам притеснения, а поради това — шумен и малко агресивен хакер.

— Много се отпуснах в последно време — тъжно съобщава Стеков. — Такова шкембе отпрах, мотоциклетът направо ще се разпадне под мен, момичетата ми се смеят в лицето. Да ме беше видяла преди — бях строен като млада топола! Не ми достига воля — щом пийна една бира и апетитът ми веднага се разиграва. Качих петнайсет килограма за една година. Даже на лекар ходих, а той: „половин година на строга диета“… като че ли мога да издържа. А тук всичко е както трябва: храненето е строго по минималните норми, между яденетата не можеш да намериш нещо за хапване, за бирата направо забрави…

— Направо си крейзи! — радостно крещи „синът на стандартния програмист“.

А Чингиз направо замръзва от стъписване.

Никога не бих повярвала!

Да влезеш в затвора, за да свалиш излишните килограми!

— До къде я докарах — започнах да чета книги за целулита, изчислявах изядените калории на калкулатора, постоянно киснех в банята — продължаваше да се оплаква Стеков. — Бягане сутрин, бягане пред сън… само ми отваряше апетит…

Бавно и внимателно се оттеглям към изхода.

Може би Антон Стеков наистина е толкова нестандартен, че спокойно би се подложил на държавна диета…

А ако не — сигурно няма да изпусне случая да се погаври с надзирателите, като дава тази версия.

— Психари! — казвам аз и изскачам от „Вътрешната Монголия“ на Антон Стеков.

И със закъснение разбирам, че реакцията ми е подобаваща за шестнайсетгодишен хаймана.

Лудница. Не, ние всички, които прекарваме десетки часове в дълбината, сме малко побъркани. Но тези тримцата са съвсем краен случай!

Пазачът не се интересува от моите изживявания в килията на Стеков. Или не знае какво всъщност става там, или е получил инструкции да не се намесва. Връщам се в кабинета на Томилин половин час преди уреченото време.

Неизвестно защо, подсъзнателно очаквах да видя там нови лица. Някакви висши чинове, които с напрегната усмивка са поставили шлемовете на главите си и сега се държат като деца в бонбонена фабрика.

Но Томилин е сам. Все пак работата е твърде несигурна, та висшите чинове да рискуват да присъстват. Предстоящият експеримент намирисва, ох как намирисва…