Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

И все пак реакцията е неправилна. Недостатъчно силна. Жена в зоната — това е събитие, това е празник за няколко седмици. А тук по-голяма част от затворниците изобщо не реагират, останалите — сякаш по навик, по инерция, опитвайки се да излъжат самите себе си… А и аз не съм в тялото на навъсената инспекторка, а в „Ксения“ — доста готино маце.

— Не ви създават много проблеми, нали? — питам пазача, като кимам към площадката за разходки.

— Спокойни са — съгласява се пазача.

И сякаш в потвърждение на думите му до мен долита нечия възхитена реплика: „Не, виж само как си върти дупето! Проклет да съм, ако тактовата й не е поне хиляда, а каналът — оптовлакно!“

Чак се спъвам.

Обидно!

„Ксения“ е толкова пластична заради добрия дизайн, а не заради мощната машина!

По коридорите на затвора, вече скрити от погледите на затворниците, ние вървим към кабинета на Томилин. Преброявам петия прозорец след входа — на него стои един от моите бръмбари…

Седял е.

Прозорецът е измит. Направо демонстративно измит, а за идиотите на перваза е оставена кутия „Лозински“. Как беше рекламният надпис? „Убива даже неизвестните вируси!“

Ясно. Другарят подполковник е решил да направи тънък намек.

Но когато влизам в кабинета му, оставяйки пазача в коридора, мнението ми за тънкостта на намеците му се променя.

На масата на Томилин, до телефоните, клавиатурата и монитора, папките и фотографиите в рамки, се е появил напълно неуместен предмет.

Саксия с мушкато.

— Добро утро, Карина!

Томилин е самата приветливост. Става и галантно ми отдръпва стола.

— Кафе?

— Краснодарско ли? — не се удържам от ирония. Но излиза жалко и неубедително. Изобщо не мога да отклоня поглед от мушкатото.

… А Томилин се смее хубаво. Добродушно, сякаш те кани да се присъединиш към веселбата му. Хората, които се смеят така, са много обичани в компаниите — те могат да превърнат всяка неприятност в забавно приключение.

— Не, Карина. Най-обикновено бразилско. Нес.

— Благодаря, с удоволствие — съгласявам се аз.

Трябва да пазя достойнството си. Трябва да продължавам да играя. Трябва да му предам инициативата. Това не е шах, не са кръстчета и нули. Тук този, който прави първият ход, почти винаги губи.

— В това тяло ми харесвате много повече — мимоходом отбелязва Томилин. Вдига слушалката на телефона и заповядва: — Две кафета!

И застива, втренчил любопитен поглед в мен.

— Бих желала да обиколя затвора още веднъж — казвам неочаквано дори за самата себе си. И какво ще търся?

— Заповядайте — не се противи Томилин. — Ако е възможно, постарайте се да приключите до 14:00, Карина.

Светска беседа. Сякаш мога да пренебрегна заповед, дори и да е оформена толкова любезно.

— Разбира се — кимам. — Някакви планове ли имате?

— Да. Първият сеанс на катарзис. — Томилин маха раздразнено с ръка. — Искахме да го проведем доста по-късно, но… обстоятелствата ни карат да бързаме. Твърде много противници… нали разбирате, Карина?

Аз разбирам, естествено, че разбирам…

И гледам мушкатото.

— Карина, обичате ли цветя?

— Да. Освен мушкато.

— И защо така? — подполковникът е искрено огорчен. — А пък на мен мушкатото ми харесва, Карина.

Той толкова упорито повтаря името ми, че се налага да му отвърна със същото.

— Аркадий, а никога ли не ви е хрумвало, че е непредсказуемо и опасно да държите престъпници в дълбината? — питам аз.

— Нали вече обсъждахме…

— Не говоря за това. Никой не знае как точно работи дийп-програмата. Никой не разбира какво всъщност е дълбината. Какво става със съзнанието, непрекъснато потопено във виртуалност? Какви способности може да придобие човек? Как хората, които са в дълбината, влияят на самата дълбина?

— Дайвъри… — усмихва се Томилин. — Мрежов разум…

— Дори и това! Легендите не възникват от нищото.

— Легендите са създадени от хора. — Томилин вади цигари. Мрачна жена-пазач донася кафетата, хвърля ми кос поглед и се скрива зад вратата. — Карина, за човека е свойствено да измисля страхове. Това е защитен механизъм, разбирате ли? По-добре да се боят от несъществуваща опасност, за да не ги свари неподготвени. Всяко устройство, по-сложно от газената лампа, предизвиква подозрение. Обичате ли фантастиката, Карина?

— Не.

— Напразно. Много отдавна, когато още е нямало никаква виртуалност, когато компютрите са били огромни, хората започнали да се страхуват от електронният свръхразум. Появяването му е било предсказвано и при общите телефонни линии, и при примитивните лампови… изчислители. Компютрите се усъвършенствали, обединявали се в мрежи, а разум нямало. Тогава започнали да се страхуват от хората, които можели да общуват с електронната мрежа на ново, недостъпно за повечето хора ниво, без всякакви устройства за вход-изход. Но времето минавало, а такива хора не се появявали. Легенди, Карина! Защитен механизъм на човечеството. Всичко неразбираемо е потенциално опасно. Всичко неразбираемо е страшно.