Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

Оставям пазача в килията на Антон Стеков и влизам във „Вътрешната Монголия“ на неуспелият борец за свобода. Напразно лежа в затвора, напразно приятелят ти е раздавал подкупи. Нищо няма да спрете. Дори снизходително няма да забележат бягствата ви…

Този път Стеков не стои пред телевизора. Разхожда се из стаята, размахва ръце и говори нещо полугласно. Аз се спирам на прага на „стандартният апартамент“ и гледам затворника с недоумение.

Да не би да се е побъркал?

Антон Стеков, който спокойно се измъква от виртуалният затвор в Дийптаун, общуваше със своето фантомно семейство! С „програмиста Алексей“ и синът му „Артем“.

— Ако питаш мен — хващай го за врата и го замъквай в дълбината! — почти реве Антон. — Какво му става на Ленка? Трудно му е да бъде Бог, неговата…

— Подляр, не псувай! — с жив, човешки глас отговаря „стандартният програмист“.

— Нищо, вече не е малък — мърмори Антон, поглеждайки накриво към „Артем“. Но все пак понижава тон: — Длъжни сме да го убедим…

И в този момент най-накрая ме забелязват. Скучаещият „Артем“ се оглежда, вижда ме и казва:

— Е, дочакахме… Чингиз, имаме гости!

Всъщност няма на какво да се учудвам.

Ако има канал „навън“, чрез който Антон Стеков е излизал от затвора, то той ще работи и в обратната посока. А да избереш за тела марионетките, които разиграват своя мизерен спектакъл пред Стеков, е повече от разумно. Унилият стандартен програмист изобщо не прилича на Чингиз. Но това е той. А в тялото на детето е онзи младеж, който беше с него в колата.

Аз влизам в стаята и сядам на дивана. Няма смисъл да се опитвам да арестувам неканените посетители. Това ще бъде точно онзи „шум“, който се опитваше да вдигне Чингиз. Томилин явно не може да затвори неизвестния канал и затова се прави, че го няма.

— Карина, знаехте ли, че сме тук? — пита Чингиз. В това тяло може да го познаеш единствено по интонацията.

— Не. Исках да говоря с Антон.

Затворникът Стеков изсумтява и се приближава към мен. Поправя очилата с дебелия си пръст и казва:

— Извинявайте, Карина.

— За какво? — учудвам се аз.

— Че ви забъркахме в това. Аз предложих идеята, ако трябва да съм честен.

— Не помня някой да ме е принуждавал.

— Разбирате ли — Стеков отново придобива притеснения вид на интелигент, който е настъпил някого в трамвая, — ние смятахме, че тукашният персонал сам ще реагира на бягствата. Но те премълчаха този факт. Веднага щом разбраха, че не могат да ме изолират, престанаха да обръщат внимание на бягствата. Наложи се да подхвърлим информация за тях на такова ниво в ръководството на МВД, където не бяха посветени в проекта… и в резултат вас ви изпратиха на инспекция…

Ето какво било!

Аз така и не си зададох въпроса откъде се е появила информацията за нередностите във виртуалния затвор. А се оказа, че е подхвърлена от самите затворници.

— Не трябва да се извинявате, Антоне — казвам аз. — Аз си свърших работата. Цялата ви идея е една детинщина. Но вие сам сте се наказали за нея — със затвор.

— Няма страшно. Неограничена свобода не съществува — философски отговаря Стеков. — Убедихте ли се, че целта на този… този атракцион са експерименти по създаване на дайвъри?

— Антоне! — намесва се Чингиз. — Няма смисъл. Карина разбира всичко, но не ни подкрепя.

— Изглежда, не само аз? — не се удържам от ирония.

Противно на очакванията, никой не възразява.

— Не само ти — съгласява се Чингиз. — Имаме един приятел… той е дайвър. Но неговите способности са особени, уникални по рода си. Той може да унищожи затвора. Може да направи така, че никой от затворниците няма да стане дайвър.

— Откъде такива таланти? — питам аз. Лицето на Чингиз е сериозно, но изобщо не вярвам на думите му.

Чингиз свива рамене.

— Така се получи… той работи непосредствено с дълбината. Но не иска да се намесва.

— Защо? — питам аз с любопитство. Да оставим възторжените епитети на съвестта на Чингиз и да допуснем, че приятелят му наистина е толкова силен.

— Той каза почти същото, което и ти, Карина. — Чингиз ме гледа през очилата на „стандартния програмист“. — Че не трябва да смесваме реалният свят и дълбината. Че виртуалността — това е ново общество, нова реалност, свят без държавни граници и езикови бариери. Неутрална територия, както е прието да се казва. Кът от бъдещето, проникнал в нашето време. Дълбината сама ще изгради себе си, нейните обитатели ще решат какво да приемат и какво да отхвърлят.