Саймон Морден - Уравненията на живота

Ошикора кимна, огледа се за последен път и изгуби очертанията си. Лицето му се изглади и заприлича на безцветна маска. Дрехите му се изпънаха, избеляха и изчезнаха.

Превърна се в грубо скициран образ, мрежа от многоъгълници, които определяха образа му, после се разслоиха. Физическата му форма се разпиля по вятъра.

След това беше ред на всичко останало. Дърветата, тревата, камъчетата. Небостъргачите на Токио. Небето. Земните очертания.

Всичко — до последния прозорец, тухла, лъжица, книга, легло, камък, цвете, — всичко се разпадна абсолютно едновременно, пласт по пласт, също както е било създадено с любов, докато дори самата мисъл за тях не беше заличена.

Остана само бяло безформено пространство, което просъществува за момент, проблесна и изчезна.

Само Петрович остана, безмълвен призрак в тъмата на декреацията.

Ослепителна светлина. Смъртна болка.

Маделин беше надвесена над него, два електрода на портативен дефибрилатор притиснати към оголените му гърди.

— Зареждам.

— Спрете — изграчи той; гърлото му беше пресъхнало, а в устата си имаше вкус на кръв.

— Пазете се.

— Сестро? — каза Чейн. — Мърда устни.

Тя погледна лицето му, взря се дълбоко в очите му. Петрович почувства какво усилие му коства да се фокусира към нея. Опита се да продума, но тя сложи пръст върху устните му.

— Не говори. — Вдигна глава: — Трябва да го закараме в болницата. Веднага. Категорично.

— Чудесна идея — каза Чейн. — А помниш ли, че сме на петдесетия етаж и асансьорите не работят?

— Категорично! — изкрещя тя. Вдигна Петрович на ръце и срита дефибрилатора от пътя си. — Вземи това и го носи с нас. — Проправи си път и го замъкна към тясното стълбище. — Сам? Сам?

Той простена в отговор.

— Ще те измъкнем оттук — каза тя. — Ще бъдем заедно. Чуваш ли ме?

Той я чу, но усещаше ледени пробождания зад очите си, които толкова му пречеха, че не можеше да реагира.

— Чейн? Размърдай се.

— Идвам, идвам.

— Какво искате да направя аз? — попита Соня.

— Както ти си решиш. След всичко, което Сам направи за теб, може би ще искаш да дойдеш с нас.

— Естествено. (Чу се дрънчене на метал, песен на меч, измъкнат от ножницата). — Сигурно все пак ще мога да съм ви от полза.

— Така, хора. Соня, отвори вратата! Чейн, ако ни забавиш Господ ми е свидетел, ще ти причиня такава болка, каквато никога не си изпитвал.

Петрович бе прехвърлен на рамото на Маделин и през врата й. Бе хванат за китката, а кракът му здраво прикрепен. Усещаше тихия силен ритъм на дишането й. Главата му се клатеше. Светлини минаваха над него. По някое време сърцето му трябва да беше спряло отново, защото спешно бе положен върху студения под и върнат към живота с електрошок.

Почувства се точно като Ошикора. Че му е време да си отиде. Искаше някак да им каже да го оставят, че с нищо вече не може да им е полезен. Изпитваше желание да поспи и ако това би означавало повече да не се събуди, за него нямаше значение.

Но тя не си го и помисляше. Изнесе го навън, черната вода стигаше до тънката й талия. Соня водеше, радостно размахваше катаната си срещу плъховете, а Чейн се препъваше и псуваше отзад с дефибрилатора на главата си като глинено гърне на африканка.

Когато отново усети нещо, беше подръпване на ръката. Погледна и видя иглата в кожата си и тръбичката, която се виеше като змия нагоре към система с гликоза.

Погледна наляво и видя Чейн и Соня. Той държеше пистолета си в ръка, тя беше преметнала меча си през рамо. Погледна надясно, Маделин се приведе отстрани към леглото му.

— Сам. Чуй ме. В болница си. В „Ангелска надежда“.

— Ааа.

Това обясняваше чаршафите и металното легло.

— Имаме проблем. Не са им останали живи сърца. Когато токът спрял, всички се скапали. Говорихме с хирург, който след кратко увещаване се съгласи да ти присади изкуствено.

— Добре.

Това пък обясняваше защо стояха въоръжени.

— А те всички били откраднати. Ще гледаме да ти намерим ново сърце, Сам. Ще направим за теб всичко възможно. — Лицето й се изкриви. Мъчеше се да не се разплаче. — Само се дръж.

— Изчерпаха ми се обещанията — прошепна Петрович.

Имаше маска на носа и устата. Тя миришеше странно и той понечи да я махне. Беше забравил, че му няма единия пръст на ръката.

— И това ще оправи, и ухото ти. Ще ти намести и ключицата, ако се налага. — Маделин отмести меката му маска. — Сам, трябва да започнем да търсим веднага.

— Сърце — каза той. — Знам къде има едно.