Саймон Морден - Уравненията на живота

— Можеш ли да го спасиш?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Някога разочаровал ли съм те?

Тя се почуди.

— Не. Не, не си.

Чейн вдигна поглед към Маделин, която попита:

— Може ли да престанете?

— Аха.

— И ще трябва да се уповавам на теб, нали?

— Не и ако не искаш. Ако мислиш, че ще те предам — сега или в даден момент в бъдещето, — вероятно е най-добре да ме убиеш още на мига. Ще ни спести много злощастия.

— Вярата е решение — каза тя. — Не чувство. Върви и го направи. Върви и направи невъзможното.

— Има нещо, което и ти можеш да направиш за мен. — Той бръкна във вътрешния си джоб за плика, който му беше дала Пиф. — Чейн, портативното ми устройство у теб ли е?

— Аз… изгубих го, когато Хиджо ме нападна.

— Такъв си болван . Наистина. — Петрович подаде документите на Маделин. — Имай грижата за това вместо мен.

— Какво е? — попита тя.

— Тайните на вселената са разкрити тук. Само толкова.

Той я видя как отвори плика и надзърна вътре с любопитство, след което заедно със Соня се изкачиха до площадката на храма.

Вътре беше масичката, екранът, клавиатурата.

— Не това ти трябва — каза Соня и мина през храма до другата му страна. Тя сложи ръка върху главата на единия от лъвовете и част от дървената площадка пред Петрович се надигна. — А това.

Дървеният квадрат се вдигна нагоре и под него се появи тясна вита стълба. Петрович се наведе и погледна. Вътре беше тъмно, хладен въздух лъхна оттам и кожата му настръхна.

Соня насочи меча си към пода и заслиза по металните стъпала.

— Хиджо никога не се е спускал тук. Ако беше идвал, щеше да разбере.

— Кое да разбере?

Тя вече беше под храма. Светлините се задействаха и Петрович тръгна надолу, като се опираше на тесния парапет. Когато главата му се сниши под нивото на тавана, думите на Соня му станаха ясни.

Стаята беше светилището на Ошикора в името на всичко, което беше загубил, и на всичко, което се беше надявал да си възвърне. Книги, свитъци, изваяния, ръчно изписан копринен параван. Декоративни лакирани предмети, сандали, кимоно, знаме. Кожен тъпан. Пълен комплект самурайско снаряжение върху манекен. Черна каменна купичка, пълна с избелели розови цветчета. Закачалка на стената с окачен на нея къс меч и празна ножница.

— Така че — каза тя — той не знаеше. Мислеше, че правя каквото той иска. Обаче го бях измамила и той правеше това, което аз исках.

Петрович прокара длан по студения камък, лъскавия метал, гладкото дърво. Докосна тънките листове и нежната коприна. Влакънца се закачиха по грубата кожа на върховете на пръстите му.

— Къде е интерфейсът? — попита той.

Соня избърса кръвта на Хиджо в ръкава си и прибра катаната в ножницата.

— Оттук.

Имаше друга, по-малка стая, отделена със сгъваемия параван. Пред Петрович се разкри болничнобяла стая с шкафове навсякъде. В центъра видя зъболекарски стол и макара с навит кабел, който свършваше с нещо като модифициран жак.

Очите му се присвиха, след което се разшириха.

— О! Ти се шегуваш. Значи за това му трябваше на баща ти Соренсън.

— Знам какво да правя — каза Соня, — ако това ще ти е от помощ.

— Не особено.

Тя се зае с цилиндъра от неръждаема стомана с дължината на електрошокова палка и с диаметър като на отточна тръба. Включи го в стената, за да се зареди, и отвори едно чекмедже. То беше пълно със запечатани найлонови пликове, всеки от тях с устройство във вид на буквата Т, диск с шип като голямо кабарче.

Петрович вдигна един от пликовете и го завъртя в ръката си: знаеше къде се вкарва шипът.

— Имаш ли?… — попита той.

— Не. Баща ми не искаше да ми позволи, докато не го беше тествал изцяло.

— И успя ли да го тества?

— Ще трябва да попиташ него, когато отидеш там. — Тя си изми ръцете до лактите, след което разкъса един от пликовете и закрепи устройството в стоманения диспенсър. Затвори го и една светлинка от червена стана зелена.

— На стола, нали? — Петрович усети как куражът му се изпарява.

Краката му отмаляха, ръцете му изтръпнаха, вътрешностите му се вледениха.

Той съблече шинела и се качи на стола, преди да беше припаднал. Облегалката за глава бе пригодена специално: имаше дупка, която да открива врата му отзад.

Нещо студено докосна тила му. Потече му по гърба.

— Йод — каза тя.

— Малко е късно за това. — Тресеше се от страх и зъбите му тракаха, докато говореше. — Малко е късно за всичко.

Соня вдигна диспенсъра и заобиколи отзад. Студеното му дуло се притисна към врата на Петрович.