Саймон Морден - Уравненията на живота

— Стъпало по стъпало. — Той погледна нагоре и си представи дължината на стълбището, което се виеше около сърцевината на сградата. — И трябва да стигнем до Джихада преди всеки друг.

Тя протегна ръка и Петрович й даде металния прът.

— Благодаря, но не това имах предвид.

— О, добре.

Той погледна двете си ръце и избра по-чистата. Тя вплете пръсти в неговите и започнаха да се изкачват.

На десетия етаж — Петрович знаеше, защото ги броеше, без да очаква да може да разчете надписите с канджи символи — пътят им беше препречен от солидни огнеупорни врати. Пружините, които ги държаха затворени, бяха непоклатими. Именно тях бяха чули да се затръшват, когато бяха на приземния етаж.

— Тогава ще го направим по кроткия начин — каза Маделин.

Тя вдигна пръта и натисна с рамо цепнатината между двете врати. Чу се полъх на въздух, тиха въздишка на счупена спойка. Тя махна на Петрович да продължи, след което бавно отпусна вратата след тях.

Той се придвижи малко напред и се заслуша напрегнато. Стори му се, че долавя стъпки на двама души. Чуваха се като уморени, насилени. Предположи, че и неговите стъпки имат същия звук.

Вдигна пръст към устните си и посочи нагоре. Маделин кимна леко, като че ли по-енергични движения биха могли да ги издадат.

Оттам нататък продължиха беззвучно, но не съвсем: докато вървежът на Маделин не издаваше никакъв шум по стъпалата, обущата на Петрович скърцаха, колкото и внимателно да вървеше. Той обмисли варианта да ги свали и да ги преметне през врата си, но идеята да продължи бос към смъртта, го потисна. По-добре да умре обут.

На петнайсетия етаж се чуха още затварящи се врати. Това, че който и да беше със Соня, не действаше много внимателно, беше добър знак: не бяха ги усетили. Петрович вдигна вежда, а Маделин се наведе към здравото му ухо:

— Настигаме ги.

Петрович сложи ръка на гръдния си кош, за да провери дали сърцето му все още бие. От доста време не беше усещал своеволия от негова страна и това го притесняваше, защото обикновено определяше темпото на живота си спрямо многобройните болки и пристъпи и разчиташе на дефибрилатора си да го коригира, когато имаше нужда.

Изкачването на стълбите с такава скорост можеше да го убие.

Вратите под тях се отвориха бавно и се затвориха с трясък. Дрезгав смях отекна и продължи, докато най-накрая не свърши с гнусна храчка.

— Още някой идва — каза без звук Петрович.

— Верно? — направи гримаса Маделин. Посочи към него, после нагоре по стълбите. — Ти върви.

Той се намръщи.

Тя посочи към себе си и вдигна пръта.

Петрович поклати глава.

Тя притисна устни до ухото му:

— Сега не е време за спор. Тук съм, за да стигнеш дотам, където отиваш. Ще видя кой се задава по стълбите и идвам. Ти няма да си се изкатерил до петдесетия етаж, преди да съм те настигнала, нали?

Той опита да се отдръпне, но тя метна ръка през врата му и го задържа.

— Ако те уцели тъп заблуден куршум, предназначен за мен, няма да знам какво да правя с Джихада. Ти си този, който ще го спре. Не аз. Така че аз трябва да те пазя, а ти трябва да приемеш този факт. Окей? — тя го целуна отстрани по главата и го подкани с разперени ръце, все едно гонеше гълъб.

Той я проследи как слиза надолу плътно до вътрешната извивка на спираловидното стълбище. След което тя изчезна. Изобщо не я чуваше, само кашлянето и отхрачването пет етажа по-надолу.

Обърна се и накара краката си да тръгнат. Още трийсет и четири етажа.

Изкатери се догоре и силите му стигнаха още само да падне през вратата и да се просне върху чакълената пътечка. Вратата се затвори зад него; маскирана с тънък бамбуков параван, тя се сливаше с всичко наоколо толкова успешно, че дори не разбра как я беше уцелил.

Камъчета бяха полепнали по лицето му, ръцете му, а той почти не ги усети, докато не започнаха шумно да се посипват от него.

Маделин не се беше появила въпреки уверенията си. На няколко пъти той дори понечи да се върне, но само като си представеше как ще му скръцне със зъби, че не си гледа задачата…

Така че продължи и сега беше горе без нея. Провал се наричаше цялото това начинание. Той дори не можеше да стане.

Преобърна се по гръб и се остави на светлината от изкуственото небе. Въздухът беше топъл като през слънчев пролетен ден, обаче му беше студено, студено до мозъка на костите.

Стъпки изскърцаха по пътеката към него. Чу се метално щракване и върху него падна сянка.

— Петрович?

Той присви очи заради ослепителния блясък.