Саймон Морден - Уравненията на живота

Петрович въздъхна. Взе оборудването за нощно виждане и вдигна очилата пред лицето си. Тя изглеждаше зелена и нервна на екранчето.

— Съжалявам, Пиф. Веднага щом мога, ще изнеса доказателството. Веднага щом можеш, ги накарай да ударят Ошикора Тауър. Нищо по-добро не мога да направя.

Тя го потупа по ръката.

— Успех, Сам.

— И на теб.

Той избута стола и потегли към вратата.

— Сам?

— Да?

— Изкуствен интелект? Истински ИИ? — попита тя. — И ти говори с него по телефона?

— Да, да, точно така.

Тя се усмихна:

— Много яко!

Петрович се разсмя. Болеше го, навсякъде го болеше.

— Много е яко — потвърди. — Трябва да тръгвам. Мади ме чака.

Колата стигна до края на пътя и спря. Маделин дръпна ръчната спирачка и прокара пръсти през кабелите под кормилото. Двигателят се дави още няколко секунди, после се разтресе и спря.

Вода се плискаше в подножието на монументалната арка, където Петрович беше стоял същата сутрин. Той осъзна преди колко много часове се беше случило това: да стои в утринния хлад без яке и с бездомниците за компания.

Сега се беше върнал, въоръжен само и единствено със своята изобретателност и няколко уравнения. И беше с Маделин, която седеше до него с очила за нощно виждане на челото. Потърси на пода пред себе си металния прът и й го подаде.

— Някога чувствала ли си се толкова невероятно неподготвена? — попита той.

— Аз съм само на деветнайсет. Нямам чак толкова много опит — каза тя.

Ритна вратата и стъпи навън. Водата се завихри около краката й.

Петрович посегна към дръжката на вратата през липсващия прозорец и се подпря на рамката. Вратата се отвори ненадейно и той полупадна-полуизлази навън.

— Няма и следа от бронетранспортьора. Ако не дойдат, сме загубени.

Той се обърна към Ошикора Тауър, която беше осветена и отвътре, и отвън. Прожектори образуваха ярки кръгове по калната вода, а стъклото на кулата блестеше като сърма. Тя извисяваше етажи от искряща светлина чак до градината на върха, ослепителен като масивно бижу.

Навсякъде другаде беше тъмно, та кулата приличаше на приказен замък, издигнат насред езеро, пълен с феи, елфи и магии.

Маделин си сложи очилата и огледа пътя.

— Нищо не се движи.

Петрович си пое дълбоко въздух. Не помогна.

— Къде, чёрт , е Чейн? Като ще отвлича единствения човек, който ни трябва, поне да е така любезен да я доведе.

— Може би Джихадът е направил и друга грешка. Вероятно всички са мъртви.

— Това би било просто страхотно. — Той нагази в черната вода навън. Някакви неща се отъркаха в кокалчетата на краката му и той избегна да си представя какво би могло да са. — Хайде. Стой вляво, където е по-плитко. Има подземен проход някъде тук и ще е по-добре да не паднем в него.

Ръката й се стрелна и хвана неговата. Това напрегна рамото му, та свитки му излязоха от очите.

— Сам. Живо е.

— Кое?

— Това… всичко!

Той посегна с бинтованата си ръка и дръпна очилата, които увиснаха на шията й.

— Ами да. Плъхове. Прииждат да ядат телата, които задръстват приземния етаж на кулата. Щях да ти кажа, но чак като стигнем до тях.

— Сам — подхвана тя.

— Поне няма да са гладни, нали така?

— Вероятно зависи колко плъхове има.

— Ще има за много плъхове. Вярвай ми. — Той зашляпа напред. Водата стигаше до коленете му и дърпаше пешовете на шинела назад. — Ако решиш да не идващ те разбирам.

Тя посърна.

— Просто не обичам плъхове — каза унило.

— Нито пък аз, освен ако не са печени. Но нямам избор: кулата е в онази посока и ако трябва да плувам, потънал до гърдите в гризачи, така да бъде. — Той й подаде ръка — ръката с всички пръсти. — Не забравяй, че когато за теб е дълбоко до гърдите, за мен е горе-долу до челото. Поне за това бъди благодарна.

Тя заплиска към него и щом го достигна, хвана здравата му ръка и я стисна силно в своята. Затвори очи.

— Помогни ми да мина през това.

— Най-добре да си държим устите затворени отсега нататък. Проникне ли в нас нещо оттук, ще умрем от ужасна смърт. То аз имам по себе си повече дупки от решето, разбира се. Никоя ситуация не е толкова зле, че да не може да стане и по-зле.

Те вървяха бавно през водата, Петрович разчистваше по-големите плаващи отломки и се надяваше, че когато прекосяват някое кръстовище, няма да уцелят шахта, чийто капак е бил отнесен от прииждащата вода.

Кулата все повече се приближаваше и на мястото, където щеше да им се наложи да минат отсреща, изведнъж се появиха много повече хора.