Саймон Морден - Уравненията на живота

Не му хрумна, че може да има затрупани под развалините и някои от тях да са все още живи, докато не видя човек, приведен над куп отломки, да ги отмества една по една.

Те минаха покрай него: Петрович омагьосан от самотния труд на човека. Той дори не вдигна поглед, само продължаваше да хвърля тухлите една по една зад гърба си, докато разчистваше надолу.

— Добре ли си? — попита Маделин.

— Започвам да се притеснявам, нищо повече. — Той захапа опакото на дланта си. — Ти. Аз. Особено аз. Ние сме слабата брънка във веригата. Ако загинем в опит да спрем Джихада, никой няма да знае какво всъщност се случва. Ако имаше начин да пратим съобщение на Марченко…

Шкодата остърга вече очуканата си страна в изоставен хладилник, стоварен на улицата. Валяха се кашони, дрехи, обзавеждане за магазини, изтърбушени опаковки. Маделин намали и надникна през дупката, където преди се намираше предното стъкло.

— Тези неща нямат ли обикновено и фарове?

— Мислех, че просто ще отфучим за пет минути до кулата. Не съм ги свързал. — Петрович ритна по пода. — Мади, завий надясно.

— Това не е ли към реката?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Завивай де.

Тя се сети да натисне съединителя, докато завърташе кормилото.

— Къде отиваме?

— Малко търпение, а?

Университетското фоайе беше порутено — вратите изтърбушени, стъклата посипани на скреж по пода, бюра и столове разхвърлени като скални късове. Петрович избута едно от писалищата встрани и се заслуша в глухото му проскърцване.

— Чёрт. Прекалено късно.

Маделин пристъпи на пръсти зад него, изчака очите й да свикнат с почти пълната тъмница.

— Реката е стигнала до края на улицата. И се приближава.

— Мястото е изоставено. Просто се надявах, разбираш ли?

— Разбирам. — Тя внезапно се вцепени насред крачка, наведе се рязко точно когато ярък лъч от синкавобяла светлина блесна в очите на Петрович.

Той изохка, понечи да вдигне ръка, за да предпази лицето си, и пак изохка от разместването на счупената кост. Отказа се и само премигваше на светлината от фенерчето.

— Нямате никаква работа тук — каза един глас. — Вървете си.

— Въоръжени сме — каза друг. — Не си мислете, че ще ви се размине.

— Това — каза Петрович — е най-добрата новина, която чувам за деня. Ще си бръкна в джоба и ще извадя студентската карта, а вие няма да ме застреляте. Става ли?

— Ти си студент? Тук?

— Докторант. Деля офис с доктор Еканоби в сградата „Блакет“ — Той бавно извади захабената си студентска карта и я размаха.

Светлината на фенерчето се размърда и източникът й се приближи. Зад светлината забеляза пистолет.

— Това джерикото ли е?

— Какво?

— Пистолетът. Това е джерикото, което дадох на Пиф. Откъде го взе?

Светлината се фокусира върху картата на Петрович, после върху лицето му.

— Навремето си приличах.

— Добре. Съжалявам. Но предпазливостта никога не пречи.

Пистолетът и фенерчето се снишиха, а тъмната фигура освети импровизирания пропускателен пункт в дъното на фоайето.

Маделин беше там, вдигнала юмрук до главата на другия страж, въоръжена с прашка от огъната стомана жена, несъзнаваща чуждото присъствие до себе си.

— Всичко е наред! — извика Петрович. — Мади, стой.

— Беше просто за всеки случай — каза тя и дръпна ръце. — Нищо не съм й направила.

— Какво има? — попита младежът с пистолета. — Какво става?

— Тъкмо щях да попитам същото. Къде е охраната? Кой командва тук?

— Охраната я няма. Само студенти сме и няколко от работещите тук. А кой командва — сви рамене и погледна към също толкова младата си колежка. — Не знам.

— Няма значение — Петрович си проправи път до Маделин. — Остани тук с тях. Ще се върна след пет минутки.

— Какво ще правиш?

— Ще се погрижа за безопасността ни. — Той прекрачи останките от задната врата.

Тя извика зад гърба му:

— Сам, някой ден ще трябва да започнеш да ми казваш какво ще правиш, преди да го направиш.

— Аха. Нямаме време за демокрация.

Той тръгна по задната алея между факултетите. Високите стени отразяваха градските звуци стържене, бучене, екот. Машините на Джихада продължаваха да чертаят неведомите си пътища, без да се отклоняват пред нищо. Може и да нямаше време за гласуване, но имаше достатъчно за завещание и изразяване на последна воля.

Той се покатери опипом по стълбите в пълния мрак, със затворени очи броеше площадките, докато не стигна етажа си. Ето я вратата, а ето го и коридора. Той прокара ръка по стената, като си шепнеше имената на обитателите на всеки кабинет, докато не стигна до своя.