Саймон Морден - Уравненията на живота

— Наведи се. — Той хвана полупотънал кашон и го издърпа пред тях.

Както се приведе, усети студът да го полазва и да сковава кръста му. Маделин направи физиономия, леко приклекнала зад отломките.

Тя се осмели да хвърли поглед през миглите си.

— Какво е това?

— Не знам. Дай ми очилата. — Той ги доближи до лицето си и бутна кашона напред.

Черен плъх с големина на кученце изскочи изпод капака му и цопна във водата.

Правеше чест на Маделин, че не изпищя. Тя погледна Петрович.

— Извинявай — прошепна той.

Две фигури се бяха устремили в посока към кулата от другия край на Пикадили. Размитите им зеленикави силуети си проправяха път напред през морето от отломки. Те предизвикваха големи вълни, защото почти тичаха, където можеха, и се забавяха само когато рискуваха водата да ги понесе и да ги удави.

Голямо плоско стъпало се отпусна тежко близо до тях и вдигна вълна, която щеше да ги погълне. Те изплуваха нагоре като коркови тапи, едва после си стъпиха пак на краката. Не се стараеха да се прокрадват незабележимо, а си крещяха взаимно с високи нервни гласове.

Съоръжението, което ги преследваше, се спря при водата, а вторият от трите му огромни крака опипа пътя напред. Една ръка се подаваше от вътрешността на тялото му; то посегна с нея, а ноктите й като пипала на автомобилен паяк рязко се отвориха.

То се поколеба, после я прибра.

— Соня. Трябва да е Соня. — Петрович се загледа отново, като се опитваше да разгадае това, което виждаше.

— Не крещят на английски — подсказа Маделин.

— Не. Не, права си. Кой, по дяволите, е с нея, защото не е Чейн.

Който и да беше, той бе хванал Соня за мишницата. По-високата фигура беше отпред, по-ниската отзад. Езикът на тялото им загатваше борба, все едно единият теглеше напред, а другият се дърпаше назад, опъваше се. Но можеше да се обясни и с изтощение от страна на момичето.

Той подаде очилата на Маделин.

— Нямаме друг план, нали? — попита тя.

Петрович изцъка.

— Вече не. Изчакай да стигнат до фоайето и потегляме.

— Не гледат към нас — каза тя. — Можем да тръгнем и сега.

Маделин придърпа кашона с помощта на пръта и го забута, за да го използват за прикритие.

— Можеш да го докоснеш с ръце, нали знаеш. Сто на сто е без плъхове.

— За разлика от всичко друго наоколо. — Тя надзърна над кашона. — Току-що са влезли вътре. Петрович оттласна кашона, който описа мързелив кръг и започна да потъва.

— Джихадът ни наблюдава, така че изглеждай достойно.

Трикракото съоръжение извърна тялото си към тях и проследи движението им през водата. Когато стигнаха до кулата, се обърна в противоположната посока и заскърца към Мейфеър.

Водата вече стигаше до пъпа на Петрович, когато надникнаха през срутените врати. Луминесцентни лампи премигваха на угасване отгоре, а нещо на тавана ръсеше дъжд от електрически искри върху наводнената рецепция.

Тела като издути чували се въртяха бавно, носени от течението. Гладки космати създания пълзяха по тях и между тях с трескаво цвърчене. Въздухът сладникаво миришеше на разложение.

— Света Дево. Спаси ни.

— Стълбището е в другия край.

— Сигурно.

— Дай ми пръта.

Той го взе и тръгна напред, като си проправяше път през мъртвата маса. След като прочисти едно място и прогони плъховете от видимата част от водата, нагази в нея. Маделин тръгна по петите му, шепнейки молитвите си.

Асансьорите, наполовина под вода, се извисяваха черни и празни. Талазите се плискаха наоколо, тъмни като мазут.

— Почти стигнахме.

Тя го изгледа с безумни очи и продължи:

— Аве, Мария — радвай се, благодатна…

Вратата отстрани на асансьорната шахта беше открехната. Облегалка на стол се подаваше над водата като айсберг. Петрович отвори с крак по-широко и се увери, че никой не ги причаква на стълбите.

— Спокойно е. Давай.

Маделин избута стола и изкачи първите няколко стъпала. Линия от мазут и тиня се беше отпечатала на бедрата й, а дългите й крака бяха омазани с тъмна кал.

— Това беше гадно — прошепна тя.

Петрович внимателно пусна вратата, за да не се блъсне, и се качи след нея, от шинела му се лееше вода.

— Иде ми да кажа, че съм виждал и са ми се случвали по-гадни неща, но не мога.

— Ако бях сама, изобщо не бих го понесла.

— Да, чувството ми е познато. — Той седна и вдигна крака. Мътилка протече от обущата му. — Тепърва ни чакат петдесет етажа. Чак догоре.

Над тях се чу продължителното ехо от затваряща се врата.

— До върха?