Саймон Морден - Уравненията на живота

— Спри. Спри, където си, жено. Или ще убия Петрович. — Хиджо затегна хватката си и Петрович не можеше да направи нищо.

— Изстрел в главата. Докато невроните подскажат на пръста ти да натисне, вече ще си мъртъв. Да, наистина съм толкова точна. — Но тя остана, където беше, между пътеката и мъхавия алпинеум.

— Свали оръжието.

— Ти свали твоето.

— Ёбаный стос , един от двама ви да отстъпи! С триста зора съм все още в съзнание.

Хиджо задърпа Петрович назад, после реши, че все пак може да спечели. Прицели се в Маделин и стреля с плавно движение, а тя се наведе, претърколи се и скочи права по-наблизо, по-бясна и невредима.

Пистолетът светкавично се върна до главата на Петрович.

— Нито крачка!

— Само пробвай пак да ме гръмнеш — Маделин взе да ги заобикаля в широк кръг, с което накара и Хиджо да се върти заедно с нея.

Изведнъж тя се спря, въздъхна и вдигна ръка с пистолета си.

— Добре. Дотук — наведе се и остави полицейския пистолет на чакъла между краката си.

Петрович усети как мускулите, които притискаха гърлото му, се отпуснаха и чу доволно изгрухтяване. Беше избутан настрани и като се обърна да погледне към Хиджо, видя как Соня се приближи с безшумен скок зад него. Тя изтанцува грациозно на пръсти и замахна с катаната на баща си към Хиджо.

Острието се вряза надълбоко и се спря насред адамовата му ябълка. Соня отскочи, струя кръв пръсна от върха на меча, тъмни капки блеснаха във въздуха.

Хиджо, с изписана на лицето дълбока изненада, се преви над пътеката. Полуотсечената му глава увисна на косъм и тъмночервено езеро се ширна под него, просмуквайки се в светлия чакъл.

— Така завършва живота на Хиджо Масадзуми — каза Соня. Държеше меча за ръкохватката и от бляскавото острие се стичаха капки. — Който винаги се оглеждаше за опасности, а така и не видя кой можеше да го убие.

Маделин вдигна Петрович и го задържа до себе си като парцалена кукла.

— Добре ли си?

— Мислех, че няма да дойдеш.

— Чейн. Идеше ми да го сритам по стълбите чак до бунището долу, наречено партерен етаж. Той използва раната на главата си, за да апелира към по-милозливата ми страна.

— А, окей. Соня? Благодаря.

— Направих го за себе си. Направих го заради баща ми. Направих го, защото светът без Хиджо е по-добро място.

— Колкото и да е чудесно това — каза Петрович, като се измъкваше от ръцете на Маделин, — имаме да свършим нещо и съвсем ограничено време да го направим.

— Последвайте ме — рече Соня, без изобщо да се обърне към тях.

— Ще взема Чейн — каза Маделин и се наведе да прибере пистолета му. — Счува ми се, че е привършил с изкашлянето на вътрешностите си.

Соня ги поведе по дървеното мостче към храма. На стъпалата тя се поколеба.

— Сам, какво ще направиш?

Петрович се поспря при един от каменните лъвове, които охраняваха входа.

— Не знам — отговори той. — Зависи какво може да се направи.

— Ти каза, че ще спасиш Джихада.

— Странно — намеси се Чейн, като обърса кървав секрет от устата си, — на нас той ни каза, че ще трябва да му види сметката.

За миг беше еднакво вероятно, че Соня ще вдигне меча си и че Маделин ще вдигне пистолета си. Петрович застана помежду им: със сведена глава се дивеше на глупостта на хората и осъзна защо ги избягваше толкова упорито.

— Мога да направя и двете — рече той.

— Това звучи съвсем нелепо — отвърна Чейн.

— И го казва — подхвърли Петрович — човек, който беше с бронирана кола и беше със Соня и въпреки това успя да оплеска нещата.

Чейн сложи ръка на сплъстената си коса и показа на Петрович кръвта:

— Теб не те е преследвала Годзила цяла нощ.

Той не се впечатли:

— Имаме по-важни неща, с които да се занимаваме, от твоите куци оправдания. Най-вече с факта, че ядрена ракета ще удари тази сграда на изгрев-слънце. Ще я изпари и ще пробие кратер толкова дълбок, че да бъде унищожен квантовият компютър отдолу. Това ще бъде краят на Новия джихад на машините.

Чейн не беше единственият, на който му висна ченето.

— Как? Откъде знаеш това?

— Имам основание да вярвам, че колегите ми от университета ще предадат съобщението на EDF. Може да решат да не изчакват, разбира се, и да заповядат незабавна атака. В такъв случай надпреварата е между мен и група студенти по електроника с поялници. Така че можем да стоим тук и да си говорим какъв лош човек съм заради всичко, което съм сторил, или да пробваме да предотвратим катастрофата. Какво искате да правим?

Соня хвана по-здраво дръжката на катаната :