Саймон Морден - Уравненията на живота

— Готов ли си?

— Не.

— Само не се дърпай.

— Ёбаный стос, Соня! Просто го направи, преди да съм се отказал.

Пронизителният вой започна от висока честота и ставаше все по-висок. Когато стигна граничната честота, той чу „б“-то на „бум“. Всичко причерня.

Петрович се пробуди на друго място: празна кънтяща зала с бели плочки. Стените представляваха поредица от осветени отзад рекламни табла и ярко блеснали ниши, с тях се редуваха ескалатори, които тракаха и бръмчаха нагоре. Холограмни канджи надписи и пиктограми висяха над главата му.

Намираше се вътре в машината.

Имаше длани от мрамор, искрящобели ръце и тяло, което беше безформено, както и пространството между краката му. Той беше модел, примитивен образец, върху който трябваше да се насложат кожа и дрехи, пригодени към височината, теглото и цвета му, за да изразяват чертите му.

Въпреки че беше толкова недовършен, можеше да усеща. Студа на камъка, движението на въздуха. Той посегна и притисна пръсти към пластмасовото покритие на една от рекламите: то се вдлъбна леко от допира му и след това си върна вида, когато го пусна.

Забеляза отражението си. Лицето, гладко и неопределено: дупки вместо очи, издатина за нос, цепнатина за уста. Подутините отстрани на главата му бяха уши. Той се вторачи отблизо в себе си със страхопочитание, с удивление.

И внезапно само за удоволствие: нещо, което не бе могъл да прави още от първия си сърдечен удар. Затича се без чувство за вина или срам, без колебание. Неудържим.

Стрелкаше се по коридорите на метрото, краката му поглъщаха разстоянията и нищо не можеше да го спре.

Той сви надясно към гишето за информация, наляво по ескалаторите, взимаше по две-три стъпала наведнъж. Прескочи въртящите се врати на входа, продължи да бяга по перона и после отново нагоре по стълбите към изхода за улицата, където беше ярък слънчев ден.

Слънцето току-що беше изгряло на нежносиньото небе и небостъргачите на затъналия Токио се наслаждаваха на топлината му.

Петрович се спря. Нищо не го болеше. Не се беше задъхал. Изобщо не дишаше. Така че се втурна да тича отново насред широкия трилентов булевард, който водеше право към обширен парк, екстравагантно заемащ територия колкото няколко квартала.

Беше перфектно. Със сигурност твърде перфектно: нямаше нужните недостатъци, за да бъде реалност. Всяко стръкче трева беше зелено и право, всяко листо невредимо потрепваше от вятъра. Боята беше равномерна, всяка улична лампа работеше и безспорно всеки боклук щеше да се изчисти веднага от мястото, където е паднал.

Така че не „Виртуална Япония“. А Нео-Япония, Япония, построена наново.

Архитектът й го чакаше пред императорския дворец. Беше застанал с лице към зелените сгради оттатък дълбокия защитен ров с хванати зад гърба ръце. Аватарът му не се различаваше от него самия. Изглеждаше както на живо: синьо яке с вдигната яка, панталон със същия цвят, ниско подстригана коса с къса опашница.

Петрович се спря да се наслади на гледката заедно с него.

— Е, Петрович-сан, какво ще кажете?

— Нямам думи, Ошикора-сан.

— В добрия смисъл, надявам се — и леко се подсмихна. — Има няколко незначителни подробности, които трябва да се дооправят, но мислите ли, че никкейджин биха дошли, както е в момента?

— Ако можеха, щяха да дойдат. — Петрович се поколеба: — Ошикора-сан, опасявам се, че се случи… ами. Знаете ли какво е пиздец ?

Ошикора изпъна тънките си устни:

— Нещо се е объркало?

— Да. Вижте, няма как да го кажа деликатно…

— Тогава — каза Ошикора — трябва да пием саке и да си поговорим. А?

Петрович кимна:

— Нямам представа какво ще помогне, но сакето ми звучи добре.

Не усети движение или времева разлика. Двамата просто стояха до едно сепаре в бар. На масата имаше бутилка оризово питие и две плитки лакирани кутийки, във всяка от тях — ниска порцеланова чашка.

— Заповядайте, седнете — каза Ошикора и самият той се приведе и се плъзна по червената кожена седалка.

Петрович откри, че вече е в по-цялостно изпълнение. Носеше чиста бяла тениска под войнишко яке, а крачолите на войнишкия му панталон бяха втъкнати в черни кубинки. Имаше цвят на кожата и нокти на пръстите на ръцете, и очила, които инстинктивно намести по-нагоре на носа си.

Той седна срещу Ошикора, който наля саке в чашката на Петрович, докато не потече в кутийката под нея. Сложи шишето на масата, та Петрович да налее на него.