Саймон Морден - Уравненията на живота

— Много сте уверен в себе си, Петрович-сан. Добре — Ошикора докосна екрана и добави липсващите знаци. — Имате достъп.

Екранът се изпълни с рояк иконки, които се застъпваха до такава степен, че бяха нечетливи. Петрович прокара пръст по тях, като ги уголемяваше една по една, за да добие представа за функцията им, и ги отстраняваше, ако нямаше да му свършат работа.

— Контрол на температурата, потребление на електричество, физически достъп, достъп данни. Чакайте малко, физически достъп. Откога мога да чета на японски?

— Откакто ви промених конфигурацията. Безобидна модификация.

— Благодаря. Достъп, сигурност, видеонаблюдение. (Отвори се карта на сградата и прилежащия й район.) Градина. Градина едно, градина две. Ето.

Петрович разтегли екрана и уголеми изображението. Хиджо лежеше превит на земята. Намери друга камера. Чейн седеше приведен на стъпалата на храма, а Маделин крачеше нервно отпред, като поглеждаше към вътрешността на храма на всяко минаване. Той избра няколко случайни етажа, на всеки се виждаха празни коридори, изоставени бюра; продължи надолу и стигна до приземния етаж.

Показа на Ошикора телата и плъховете от няколко гледни точки, след това се премести отвън, като използва зума, за да се фокусира изцяло върху бляскавото величие на осветената сграда. Завъртя камерата и показа ада наоколо й. Небостъргачите се разтресоха и на преден план се появи метална конструкция.

Друг железен гигант на шест шарнирни крака се носеше по Пикадили.

— Достатъчно — каза Ошикора. — Видях достатъчно.

Отново бяха в бара, седнали един срещу друг.

— Вероятно — каза Ошикора — е най-добре да изпия още едно питие.

Петрович му наля още, щедра дажба, която почти напълни и лакираната кутийка.

— Съжалявам — каза той. — Вие сте първият изкуствен интелект, който е способен на истински чувства, а ето какво се случва. Нямаше как да го предвидите.

— Това не оправдава стореното от мен. Вината е моя. — Той взе сакето си и отпи внимателно.

— Само че не мога да си обясня защо. Не съм човек, който се отдава на безразсъдни хрумвания, безсмислени убийства или масово унищожение. Аз — намръщи се — зная как да владея емоциите си. Това е нещо, с което се гордея: всяко мое решение е претеглено и преценено.

— Аха. Честно казано, Ошикора-сан, правехте ми впечатление на точно такъв човек, но парите ви все пак идваха от изнудване, проституция, наркотици и оръжие. Традиционно за якудза . — Петрович мигна. Нещо му се случваше и той отново погледна към медицинския си картон. — О! Добре.

— Трябва да си вървите, Петрович-сан. Можем да довършим този разговор по-късно.

— Не, не мисля, че ще можем. А и да можехме, надали би било препоръчително — той захлупи картона на масата, въпреки че Ошикора вероятно знаеше какво пише на него. — Вие сте жесток и безмилостен престъпен бос. При цялата си култура и изисканост изпращате хора на смърт с едно довиждане. И доколкото ме засяга, може и да си го заслужават: сводници, курви, наркопласьори, крадци, мутри, каквито и да са. Но това оставя белези, вътрешни белези. Познато ми е. Знам какво става, когато си затворя очите, кошмарите, които имам, а и които ще имам заради всичко, което направих през тази изминала седмица. Това са неща, които човек изобщо не би споделил с някого, камо ли да ги извърши публично.

— А ето ги моите, разиграни пред цял град. — Ошикора така стисна чашата си, че пръстите му побеляха. — Във всяка ситуация би било унизително, но това е направо фатално.

— Е — каза Петрович, — какво смятате да предприемете?

— Проектът се провали, Самуил Петрович. Очевидно е, че не може да имаме едновременно и „Виртуална Япония“, и истинска лондонска Метрозона. Едно от двете ще трябва да се махне. — Ошикора остави чашата си със саке и опря длани на масата. — И е ясно, че аз съм този, който трябва да се махне, а Метрозоната — да остане.

— Прекланям се пред мъдростта ви — Петрович направи гримаса. — Има и допълнително усложнение, Ошикора-сан, защото обещах на Соня, че ще ви спася.

— Значи сте прекалили с обещанията. От самия човек си зависи дали ще се самоунищожи. Соня ще го разбере.

— Но аз не й го казах, за да я впечатля. Казах го, защото мога да го направя. Мога да ви спася, така да се каже — сви рамене той. — Поне ме изслушайте.

— Добре — скръсти ръце онзи. — Ще изслушам предложението ви.

— Имам един сървър. Намира се в Тувалу и май трябва да направя нещо по въпроса, преди океанът да го е погълнал. В никакъв случай не е достатъчно голям да побере дори част от „Виртуалната Япония“. Не е достатъчно голям да побере вас самия. Но би трябвало да има място за образеца, от който сте тръгнали, като един вид семенце. Или като яйце: тоест нещо като семе-яйце.