Саймон Морден - Уравненията на живота

Ошикора скръсти ръце, изглеждаше изключително скептичен.

Петрович изръмжа нервно:

— Вижте, опитвам се да помогна. Опитвам се да спася нещо от този пиздец , което си струва да се спаси. Ще прехвърлим схемата на командните ви процеси на сървъра в Тувалу. Нищо повече. Само генетичния код — плесна по масата той, когато най-сетне намери подходящата аналогия.

— И с този код ще можете да създадете нов изкуствен интелект. Но без спомените. Без сънищата. — Сега вече Ошикора се въодушеви. — Не просто нов интелект, а мой брат близнак.

— Ваш доброжелателен близнак. Ново начало. Нима мнозина от нас не сме го искали винаги? Нима някой от нас е имал подобна възможност?

Ошикора погали брадичката си и издаде дълбок гърлен звук.

— Но е и рисковано. Ами ако не съм станал лош поради всичко, което някога съм видял или направил, или помислил? Ами ако съм се родил такъв? Заплахата, която представлявам, ще изникне някъде отново. Ами ако не сте там да я спрете?

— Защо не оставите на мен тези тревоги? — каза Петрович. — Възхищавам се на факта, че от падането на Япония насам вие носите бремето на цяла нация, и знам, че това не е нещо, от което да се откажете. Но е време да прехвърлите тежестта на някой друг. Какво ще кажете? Ще ме оставите ли да изпълня обещанието си към дъщеря ви?

— Струва ми се почти като позорно деяние, при положение че съм причинил толкова много болка. — Ошикора вдигна поглед: — Дълбоко се разкайвам.

— В такъв случай ето нещо, което да ви изкуши. Проявихте интерес към работата на колежката ми, когато дойдохте да ме видите в университета. Оттогава имаме напредък. Аз помогнах малко, тя свърши останалото. Изглежда, имаме работещ модел на вселената, чието копие е в моите… в ръцете на Маделин. Ако беше у мен, щях да ви го покажа.

— Бихте ли? — усмихна се Ошикора.

— Вероятно не. Но ще го направя.

— На бъдещия ми Аз.

— Да. Бих го споделил с него. Интересно какво ли ще сънува?

— Добре, Петрович-сан. Няма да нарушите обещанието си — и стисна устни. — Нали знаете, че фактически сте мъртъв?

— Така пише в картона. Разчитам да не изчезна, отвеян от тази ефирна логика — и пак сви рамене. — Аз непрекъснато умирам. Досега това никога не ме е спирало.

— Но все пак трябва да побързаме — и в същия миг Ошикора ги пренесе в магазина за електроника в Акиба.

Петрович се свърза с Ошикора Тауър и започна да търси сателит.

— Купих си устройство за дистанционен достъп, хем платих доста пари за него. Хари Чейн ми го открадна, после остави на Соня да му го открадне, след като му беше сложил проследяващо устройство, после Соренсън й го взел, след като избягали от Хиджо. Когато убих Соренсън, си го прибрах от него, после Чейн отпътува заедно с него и Соня. Той го загубил, когато Хиджо им направил засада. Първото, което ще направя, като се измъкна оттук — ако оживея, — е да си купя ново такова, защото цялата тази работа ме научи поне на следното: никога не разчитай само на кабел за прехвърлянето на информация.

Ошикора се засмя.

— Какво? — той хакна един сателитен канал, работеше бързо, докато не е изчезнал зад хоризонта.

— Надали мнозина ще си извадят точно тази поука. Но във вашия случай го вярвам.

— Важно е! Прекадено много неща се объркаха заради липса на връзка с мрежата. — Петрович докосваше и кликваше: — Имаме отворен канал. Натиснете „изпрати“.

— Готово — каза простичко Ошикора, — но ще отнеме време информацията да се прехвърли. И е време да ме изоставите, предполагам.

— Ще се навъртам наоколо, ако не сте против. За да се уверя, че няма да изникнат някакви проблеми в последния момент.

— Въпреки че ви струва живота?

— Дължа на града поне толкова.

— Добре. А докато чакаме, да погледаме още веднъж за последно.

Те крачеха един до друг по широка чакълеста пътека. От двете й страни се поклащаха черешови дървета, натежали от цвят, а фин розов снежец се сипеше кротко на земята. Въздухът благоухаеше, жизнерадостен с шумоленето на поклащащите се клони.

— Всичко това ще бъде загубено, Петрович-сан. Загубено за втори път, загубено завинаги. Любимата ми съпруга, безценните ми момчета. Всичко ще си отиде — вдиша дълбоко Ошикора и въздъхна. — Така да бъде. На добър час, Самуил.

Те се поклониха един на друг.

— Ще се срещнем пак, Ошикора-сан. При по-добри обстоятелства. И ви благодаря, че не ме накарахте да прибягна до план Б.

— Имали сте план Б?

— Да. Нещо, което включваше използване на ядрено оръжие с малка мощност. Да се надяваме, че сме го избегнали — и се поклони отново, по-ниско, по-дълбоко. — А сега да ви видя как си тръгвате.