Саймон Морден - Уравненията на живота

— Добре си, добре си — Петрович погледна отново към небето. — Не се справяш никак зле.

— Като за начинаещ искаш да кажеш. — Тя подсмръкна и изчегърта коричка засъхналата кръв в носа си със счупен нокът.

— Не прави така, докато си в движение — каза той. — Рязко наляво! Ще трябва да намерим друг път.

Върнаха се на пътя, Петрович се привеждаше напред и оглеждаше покривите.

— Какво? Какво има?

— Има… — той се намръщи. — Нещо се движи горе. Нещо голямо.

— Не разбирам. — От разсейването се беше насочила към зарязан изтърбушен микробус и едва успя да свърне в последния момент, за да го избегне.

— Намали. Тук дай надясно.

Отново взе завоя прекалено широко, качи се на тротоара и за малко да блъсне колата в откачена метална гаражна врата.

— Извинявай.

— Обещай, че ще минеш шофьорски курс, преди да ни се наложи да правим това отново.

Предното стъкло се пукна. Дупчица се появи на задното стъкло секунда преди цялото да се пръсне и да падне навътре като кристална завеса.

В страничната уличка, по която завиха, имаше хора, разпръснати в рядка върволица между тротоарите. Тикаха големи колички за пазаруване, пълни с плячкосани стоки, но определено имаше място за още малко.

— Къде беше задната? — попита Маделин и се хвърли върху Петрович.

Коланът я дръпна на половината път, така че тя го завлече под себе си.

Предното стъкло се разпадна и Петрович усети как то се сгромоляса на поне три места. Едното беше върху седалката му, та меката й вътрешност се разхвърча. Другите две парчета удариха Маделин: бронежилетката й се втвърди при сблъсъка и после бавно се отпусна: като мускулен спазъм.

Двигателят заглъхна и колата продължи по инерция.

— Вън, вън — изпъшка Петрович, гласът приглушен заради позицията му.

Маделин се освободи от колана си и отвори вратата с ритник, като през цялото време се стараеше да остане колкото може по-приведена. Петрович си отвори вратата и се срина на тротоара.

Изстрел пръсна прозореца на вратата над главата му. Той се прегъна под дъжда от стъкла и запъпли към задницата на колата, като плюеше острите парчета, които падаха по лицето му.

— Мади!

Тя вече се беше свила до багажника, преди той дори да беше успял да заобиколи задната гума. Още един изстрел, още един прозорец.

— Райската милиция — каза тя. — Разпознах ги.

— Значи бягаме. Давай.

— След теб. — Тя му посочи с жест да тръгва, после се изправи зад него.

Не беше галантно, но беше целесъобразно. Така тя можеше да го прикрива.

Той тичаше, превит одве, по права линия по-далече от колата. Стигна до ъгъла и спря внезапно. Маделин се блъсна в него, събори го и тя се претърколи на земята.

Шинелът на Петрович се беше преметнал наопаки и бе захлупил главата му, но той беше толкова втрещен, че не можеше да разбере как така внезапно беше станало тъмно. Изведнъж се сети защо беше спрял да тича. Беше погледнал нагоре.

Насред улицата имаше сграда, за която би се заклел, че я нямаше само секунди преди това.

Дръпна с нокти шинела да го махне. Краката на Маделин бяха точно пред него: тялото й беше в готовност, ръцете й вдигнати в бойна поза. Това, от което се опитваше да го предпази, беше уродлива рожба на строителен кран и скорпион, висока пет етажа.

Съскане на хидравлика и щракване на сервозадвижване. Крак, направен от стоманена решетъчна конструкция с индустриални размери, се вдигна високо и разпори въздуха. При спускането си той проби дупка в пътната настилка и прониза тръбопроводите отдолу.

— Полный пиздец — промълви той. — Мади?

— Сам?

Още един крак се премести, срина предната страна на магазин и цялата сграда се срути на улицата в ураган от зидария.

Нещото имаше глава, а на главата имаше светлини като свити от някой тир. Лъчът проби облака прах като прожектор и фокусът му слизаше все по-надолу, докато се фокусира върху тях двамата.

Светлината беше толкова ярка, че ги изгаряше.

Петрович се поизправи и застана пред Маделин. Вдигна бинтованата ръка, за да си затули очите.

— Сам, какво правиш? — попита тя тихо.

— Пазя ни живи.

Механичното свистене и пъшкане секна. Дори от Райската милиция притихнаха, забравили плячката си в небивалия момент на ужасено страхопочитание.

Прожекторите се вторачиха надолу към тях от върха на конзолния врат. Петрович изви глава, за да погледне нагоре.

— Познаваш ме, нали? — каза той.

Главата се сниши, докато не се изравни с главата на Петрович. Едната беше увредена, нарязана, кървяща; другата огромна и студена, и почти неразрушима.