Саймон Морден - Уравненията на живота

— Нищо друго, освен да поръчаме ядрено нападение. — Той наклони глава, за да я вижда по-добре — разтревоженото й лице, обезобразения посинял нос, вадичките кръв по устните и брадичката й. — Също така би помогнало, ако някой ми повярва.

— Аз ти вярвам.

— Единственото, с което разполагаме, е този прът и телефон, който вече не работи — каза с гримаса. — И луд компютър, който си мисли, че сме на негова страна. Не знам дали това ни стига.

Тя се опита да се усмихне, неуверено.

— Свикнала съм, когато правя нещо, да знам, че зад мен стои цял отбор; и да се проваля, ще има някой, който да поеме щафетата.

Той се изправи мъчително и погледна навън.

— Съболезнования: и аз бих искал да не разчитам само на себе си.

Тя също надзърна навън от ямата.

— Стъмва се — погледна към облачното небе: не се виждаха никакви оранжеви отблясъци по него.

— Тази нощ ще е безподобна — каза Петрович. — Джихадът трябва да е спрял изцяло електричеството. Когато наистина се стъмни, ще настане истински хаос.

— Тогава — каза тя и се набра да излезе от ямата — по-добре да се махаме оттук.

Петрович подпря на обувката си пръта и го вдигна, за да може Мади да го хване.

— Имам план — каза той. — Това нещо ще ни трябва.

Тя се наведе и го прегърна с една ръка. Лицата им бяха много близко и той не знаеше какво да прави.

— Объркан съм — каза той. — Не знам накъде да поема и нямам карта, която да ме упъти.

— Да не мислиш, че аз имам? До тази сутрин бях монахиня. — Тя го хвана здраво и го повдигна. — Като слепец, който води слепци.

Болката в рамото му пламна пак и той стисна очи да я превъзмогне. Нещо топло и меко се допря до устните му, до неговите сухи, напукани и прашни устни.

Той отвори едното си око.

— Да не ме целуна?

— Може би — каза тя и извърна поглед. — Какъв е планът?

— Да откраднем кола.

— Ами Джихадът?…

— Няма да ни докопа в някоя трошка отпреди Армагедон. Дори колкото по-стара, толкова по-добре. Само че сега не бих могъл да запаля двигателя чрез връзване на жички, така че ти ще трябва да го направиш. Ще понесеш ли да те командвам?

Тя завъртя пръта с китка, прокара го нагоре по ръката си, надолу по другата и го хвана.

— Сам. Добре, за последен път.

— И аз не знам защо. — Той си запроправя път през храстите обратно към улицата.

Единствените коли на пътя бяха стари: повечето от новите бяха мобилизирани от Джихада. Петрович избра ръждясала шкода, на която й личеше, че е преживяла няколко войни, и която знаеше как да запали. Той кимна на Маделин и тя счупи с пръта прозореца от пътническата страна. Стъкла се посипаха върху задната седалка, а тя бързо посегна да отвори вратата.

— Не беше заключена.

— Нищо, новобранска грешка. Не се притеснявай. — Той подраска по шофьорската врата и я доотвори с крак. — Прекарай пръта през волана и завърти силно.

Заключващият механизъм на волана щракна и Петрович се наведе над таблото.

— Пластмасовата част под кормилото. Пъхни ръка отзад и я извади.

Тя се сви до него и посегна зад таблото, за да изкара кабелите. Хвърли пластмасата отзад, а Петрович изтегли куп жици. Бръкна с палец и ги разплете с едно дръпване.

— Добре, двете червени. Усучи заедно оголените им краища. Сега черната, само я увий около другите две, където се съединяват. Какого хуя , провери да не е на скорост.

— Как да го направя?

Той се спря и премигна.

— Не можеш да караш кола?

— Не.

— Мразя да използвам думите „ускорен“ и „курс“ заедно, но сега ще минеш „ускорен курс“. Седни зад кормилото.

— Защо не ти?

— Защото не мога да държа волана, едвам виждам и няма как да сменям скоростите.

Тя седна, коленете й се опряха в таблото.

— В такъв случай трябваше да откраднеш по-голяма кола.

— Бутни седалката назад, жено! Ръчката е под седалката, дръпни я и се облегни назад. Маделин се изстреля назад с трясък, а вратът й се разтресе.

Петрович скръцна със зъби.

— Ёбаный стос. Сложи ръка на скоростния лост и го размърдай наляво-надясно.

— Не ще — каза тя.

— Натисни го навътре, докато се освободи.

— Готово.

— Най-после. Рекордът ми в Санкт Петербург беше петнайсет секунди от чупенето на стъклото с тухла до отпрашването. Срам ме е колко време ни отнема сега. — Той се зае с жиците, допря син кабел до съединените краища.

Блеснаха сини искри.

Двигателят припали, но после угасна.

— Десният крак на газта. Леко! — доуточни той, когато тя го настъпи с цялата си тежест. — Не чак докрай. — Той се опита с жиците отново и след няколко астматични хрипа двигателят захапа и се съживи, но си остана на ръба да изгасне през цялото време. — Повече газ, но да не задавиш карбуратора.