Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Собственото ми ежедневие изобщо не приличаше на живота в Семейни връзки и вероятно точно по тази причина обичах толкова сериала. Аз бях единственото дете на двама тийнейджъри бежанци, запознали се в купчините, където израснах. Не познавах баща си. Когато съм бил едва на няколко месеца, го застреляли по време на плячкосването на супермаркет при едно спиране на тока. Единственото, което знаех за него, бе че обичал комикси. В кутия със стари негови вещи бях открил някол ко флашки с всички броеве на Невероятния Спайдърмен, X-мен и Зеленият фенер. Майка ми веднъж ми разказа, че татко ми избрал името Уейд, за да започва със същата буква като фамилията Уотс, защото смятал, че звучи като тайната идентичност на супергерой. Също като Питър Паркър и Кларк Кент. Това ме караше да мисля, че татко е бил готин човек, въпреки начина, по който бе загинал.

Майка ми Лорета ме отгледа сама. Като много други хора, тя сключила договор за работа в замяна на издръжка, щом навършила осемнайсет. Само така можела да си намери постоянна работа. Работеше на пълен работен ден на две места в ОАЗИС — като телефонистка и като компаньонка в бордей. Нощем ме караше да си слагам тапи за уши, за да не я чувам в съседната стая как говори мърсотии на клиенти в други часови зони. Но тапите за уши не вършеха кой знае каква работа, затова гледах стари филми с усилен звук.

Започнах да влизам в ОАЗИС още като малък, защото майка ми я използваше за виртуална детегледачка. Щом пораснах достатъчно, че да нося визьор и сензорни ръкавици, мама ми помогна да си направя първия аватар. После ме сложи да седна в един ъгъл, отиде на работа и ме остави да изследвам удивителния нов свят, безкрайно различен от света, който познавах дотогава.

От онзи миг нататък може да се каже, че бях отгледан от интерактивните образователни програми на ОАЗИС, до които всяко дете имаше безплатен достъп. Голяма част от детството си прекарах в симулираната виртуална реалност на Улица Сезам, където пеех песни с дружелюбни мъпети и играех интерактивни игри, които ме учеха как да ходя, говоря, събирам, изваждам, чета, пиша и споделям. След като овладях тези умения, не ми отне дълго да установя, че ОАЗИС е и най-голямата библиотека, в която дори хлапе без пукната пара като мен може да прочете всяка книга, писана някога, да получи достъп до всяка песен, филм, телевизионен сериал, видеоигра и произведение на изкуството, създавани някога. До всички знания, произведения на изкуството и развлечения на човешката цивилизация. Ето какво ме чакаше в ОАЗИС. Но достъпът до цялата тази информация имаше и един недостатък — чрез нея разбрах истината.

Възможно е да сте на друго мнение, но за мен да израсна като човешко същество на планетата Земя през XXI в. беше истински удар под кръста. От екзистенциална гледна точка.

Най-лошото в това да си дете е, че никой не ти казва истината. Всъщност правят точно обратното. И естествено — аз им вярвах, защото бях просто едно дете. Имам предвид, че мозъкът ми още не се бе развил напълно, затова как можех да предположа, че възрастните ме будалкат? Нямаше как.

Вярвах на всички умопомрачителни глупости, с които ме залъгваха, но след като пораснах малко, постепенно започнах да осъзнавам, че почти всички ме лъжеха за почти всичко още от мига, в който бях излязъл от утробата на майка си.

Това прозрение ужасно ме стресна.

И е част от причината да не вярвам на почти никого.

Започнах да осъзнавам нелицеприятната истина, когато се заех да ровя в библиотеките на ОАЗИС. Там тя ме чакаше, скрита в стари книги, написани от хора, които не се страхуваха да говорят честно. Художници, учени, философи и поети, много от които отдавна не бяха между живите. Докато четях завещаните от тях думи, най-накрая започнах да осъзнавам ситуацията. Своята ситуация. Нашата ситуация. Онова, което много хора наричат "състоянието на човека".

А новините не бяха никак добри.

Сега, като се замисля, ми се иска някой да ми беше казал истината в очите, когато пораснах достатъчно. Ще ми се просто да бяха рекли:

"Ето как стоят нещата, Уейд. Ти си човек, малкия. Хората са много умни животни. И като всички останали животни на тази планета, ние сме произлезли от едноклетъчните организми, живели тук преди милиони години. Станали сме хора чрез процес, наречен еволюция, за който ще научиш повече по-късно. Но повярвай, независимо какво са ти разправяли досега, именно чрез този процес сме такива, каквито сме днес. Затова има безброй доказателства, погребани в скалите.