Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Караваната на леля се намираше най-отгоре на "купчина" от двайсет и две подвижни къщи, поради което се издигаше един-два етажа над съседните постройки. Най-долните каравани стояха върху земята или върху някогашните си бетонни основи, а натрупаните върху тях жилища бяха окачени на стоманено скеле — нестабилна метална конструкция, изграждана на парче в продължение на години.

Живеехме в купчините на Портланд Авеню — огромен кошер от избелели тенекиени кутийки, който ръждясваше от двете страни на шосе И-40 на запад от рушащия се, изпъстрен с небостъргачи, център на Оклахома Сити. Кварталът се състоеше от над петстотин отделни купчини, свързани помежду си с импровизирана мрежа от рециклирани тръби, трегери, подпорни греди и окачени мостове. Около непрекъснато разширяващия се периметър на квартала стърчаха десетина стари строителни крана (с които всъщност караваните се поставяха една върху друга).

Най-горното ниво или покривът на купчините, бе покрито тук-таме със стари соларни панели, които осигуряваха допълнително електричество за жилищата. Отстрани на всяка купчина висяха плетеници от стари маркучи и пластмасови тръби, конто снабдяваха караваните с вода и по които се изливаха отпадните води (лукс, с който не разполагаха всички квартали.) До най-долното ниво (наричано "пода") не стигаше почти никаква слънчева светлина. Тъмните тесни ивици земя между купчините бяха отрупани с ръждясалите скелети на изоставени коли и камиони, с изпразнени резервоари и отдавна затрупани проходи навън.

Един от съседите ни, господин Милър, веднъж ми разказа, че кварталите с каравани като нашия някога са се състояли от десетки подвижни домове, подредени в спретнати редици на земята. Но след петролния крах и настъпването на енергийната криза в големите градове започнали да се стичат бежанци от околните предградия и села, което довело до сериозен недостиг на жилища. Имотите, до които от града можело да се стигне пеша, изведнъж станали твърде ценни, че да се пилеят за огромни редове от подвижни жилища, затова на някого му хрумнала великолепна идея, както казваше господин Милър, "да натрупа проклетиите една върху друга" и така пространството да се оползотвори максимално. Идеята била подхваната на много места и кварталите с каравани из цялата страна бързо се превърнали в "купчини" като нашата — странен хибрид между коптори, землянки и бежански лагери. Сега покрайнините на всички големи градове бяха заобиколени от купчини, преливащи от пренесли се там селяни като родителите ми, които в отчаяно търсене на работа, храна, електричество и надеждна връзка с ОАЗИС бяха избягали от малките си загиващи градчета и бяха използвали последния си бензин (или впрегатни животни), за да закарат семействата, караваните и микробусите си до най-близкия метрополис.

Всяка купчина в нашия квартал се състоеше от най-малко петнайсет каравани (като тук-таме имаше по някой микробус, товарен контейнер, туристическа каравана или миниван за разнообразие). През последните години много от купчините нараснаха до над двайсет етажа. Това притесняваше мнозина. Често се случваше някоя да се срути и ако помощното скеле се наклонеше под неподходящ ъгъл, ефектът на доминото събаряше и четири-пет съседни. В подобни случаи загиваха много хора. При това не веднага. Преди няколко години в източната част на квартала се срути купчина и онези от обитателите ѝ, които не загинаха на място, останаха заклещени под руините и умряха от загуба на кръв. Други успяха да оцелеят сред отломките само за да загинат седмица по-късно, когато крановете започнаха да разчистват срутените каравани. В купчините не идваха линейки и спасителни екипи, защото тези селища на практика бяха незаконни и обитателите им не плащаха данъци. Същото важеше за полицията и пожарната.

Нашата каравана се намираше в северната част, разположена край рушаща се магистрала. През прозореца на пералното помещение виждах слабия поток от пъплещи по напукания асфалт електрически автомобили, които превозваха стоки и работници до града. Докато се взирах в мрачния пейзаж, на хоризонта се показа яркият сребрист слънчев диск. Загледан в изгрева, изпълних своя ритуал: винаги, когато видех слънцето, си напомнях, че то е звезда. Една от над стоте милиарда звезди в нашата галактика. Галактика, която бе само една от милиардите други галактики във видимата вселена. Това ми напомняше как стоят нещата в действителност. Започнах с този ритуал, след като гледах научнопопулярна поредица от началото на 80-те, озаглавена Космос.