Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Тръгнах покрай него и след като се озърнах, за да се уверя, че никой не ме наблюдаваше или следеше, се промъкнах странично в процепа между две смачкани коли. Оттам започнах да клякам, да пълзя на четири крака и да пристъпвам встрани все по-навътре в нестабилната планина от изкривен метал, докато не стигнах до малко открито пространство зад затрупан товарен микробус. Виждаше се само задната една трета от автомобила. Остатъкът от нея се криеше под натрупаните отгоре други коли. Върху покрива на микробуса лежаха два преобърнати под различен ъгъл пикапа, но почти цялата им тежест се поемаше от колите, натрупани от двете му страни, образуващи нещо като защитна арка, която пречеше микробусът да бъде смачкан от цялата тази планина от метал над него.

Издърпах верижката около врата си, на която висеше ключ. Имах късмет, че този ключ още стоеше на стартера на микробуса, когато го открих. Много от натрупаните автомобили бяха изоставени в изправно състояние. Собствениците им вече не са можели да си позволят да ги зареждат с гориво, затова просто ги бяха паркирали и изоставили.

Прибрах фенерчето в джоба си и отключих задната врата на микробуса. Тя се отвори с около петдесет сантиметра — достатъчно, че да се промъкна. Затворих вратата и я заключих отвътре. Задните врати на микробуса нямаха прозорци, затова за секунда стоях в пълен мрак, докато пръстите ми не напипаха стария контакт, който бях залепил с тиксо на тавана. Включих го и допотопна настолна лампа обля малкото помещение със светлина.

Набръчкан зелен покрив от малка кола покриваше отвора от счупеното предно стъкло, но това бе единственото поражение по преднината на микробуса, а останалата част от вътрешността му бе невредима. Някой бе махнал всички седалки (вероятно за да ги използва като мебели) и се бе образувала малка "стаичка", висока и широка около метър и двайсет и дълга около три метра.

Моето скривалище.

Открих го преди четири години, докато търсех изхвърлени части за компютри. Когато отворих вратата за пръв път и се взрях в тъмната вътрешност на микробуса, веднага разбрах, че съм намерил нещо безценно: уединение. Никой друг не знаеше за това място, тук не се тревожех, че може да ми се карат или да ме нашляпат леля и поредният неудачник, с когото тя излизаше. Тук можех да държа вещите си, без да се безпокоя, че някой можеше да ги открадне. Но най-вече — тук можех да влизам в ОАЗИС на спокойствие.

Микробусът се превърна в мое убежище. В моята "пещера на Ватман". В моята "Крепост на уединението". Тук ходех на училище, пишех си домашните, четях книги, гледах филми и играех видеоигри. Тук се занимавах и с Лова на Яйцето.

Бях облепил стените, пода и тавана със стиропорени опаковки от яйца и с парчета от мокет, за да направя звукова изолация на микробуса. В ъгъла имаше няколко картонени кутии, счупени лаптопи и части от компютри. До тях стоеше етажерка със стари акумулатори и велоергометър, който бях пригодил да ми служи като зарядно устройство. Единствената мебел беше сгъваем градински стол.

Свалих раницата си и се качих на велосипеда. Зареждането на акумулаторите беше единственото физическо упражнение, което правех всеки ден. Въртях педалите, докато скалата покажеше, че са напълно заредени, после сядах на стола и включвах малката електрическа печка до него. Свалих ръкавиците си и разтрих ръце пред светналите в оранжево реотани. Не можех да оставя печката включена твърде дълго, защото щеше да изтощи батериите. Налагаше се да я включвам само от време на време.

Отворих металната кутия, в която държах запасите си от храна, и извадих бутилка вода и пакетче мляко на прах. Смесих ги в купичка и им добавих голяма порция корнфлейкс Плодови скалички. След като изгълтах закуската, извадих старата пластмасова кутия за обяд с картинка от Стар Трек , която държах скрита под счупеното табло на микробуса. Вътре стоеше най-важната ми вещ: училищна конзола за ОАЗИС, плюс сензорни ръкавици и визьор. Това бяха най-ценните неща, които притежавах. Твърде ценни, че да ги разнасям със себе си.

Надянах еластичните ръкавици, сгънах и разгънах пръсти, за да се уверя, че не бяха слепнали. После грабнах конзолата — плосък черен правоъгълник, голям колкото книга. В нея имаше вградена антена, но сигналът в микробуса беше много слаб, тъй като автомобилът се намираше под планина от метал. Затова бях сглобил външна антена и я бях монтирал на бронята на една кола на върха на купа. Кабелът на антената влизаше през дупка, която бях пробил във вратата на микробуса. Включих го в буксата отстрани на антената, свалих очилата си и си сложих визьора. Той се прилепи плътно около очите ми като очила за плуване — и блокира достъпа на светлина отвън. На нивото на слепоочията имаше малки слушалки с формата на тапи, които се пъхнаха автоматично в ушите ми. Във визьора имаше и два вградени микрофона, които улавяха всичко, което казвах.