Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Когато се записах в образователната система на ОАЗИС, трябваше да посоча истинското си име, домашен адрес и номер на социалната осигуровка. Тази информация се съхраняваше в ученическия ми профил, но до нея имаше достъп единствено директорът на училището. Никой от учителите и съучениците ми не знаеше кой съм в действителност, нито пък аз знаех кои са те. Знаеха само първото ми име. Учениците нямаха право да използват името на аватара си в училище. Правилото бе въведено, за да не се налага учителите да произнасят абсурдни обръщения в случаи като: "Мазна_Пъпка, моля те, внимавай!" Или "Секси_Уанг69, стани и си прочети есето!" Затова учениците бяха задължени да използват истинските си първи имена, следвани от число, за да се различават от другите ученици със същото малко име. Когато се записах, в училището вече имаше други двама ученици с малко име Уейд и затова ми дадоха потребителско име УейдЗ. То се изписваше над главата на аватара ми, докато се намирах на територията на гимназията.

Звънецът иззвъня и в крайчеца на дисплея ми се появи съобщение, което ме информираше, че първият час започва след четирийсет минути. Обърнах се и тръгнах по коридора чрез поредица от едва доловими движения на ръката, с които насочвах аватара си. Можех да се придвижвам и с гласови команди, когато ръцете ми бяха заети.

Тръгнах към кабинета по история и по пътя се усмихвах и махах на познати лица. Бях последен клас и това училище щеше да ми липсва, когато завършех след няколко месеца. Не горях от желание да завърша. Нямах пари за колеж, дори и виртуален, а оценките ми не бяха чак толкова добри, че да спечеля стипендия. Единственият ми план, след като завършех, беше да стана професионален ловец. Нямах голям избор. Спечелването на състезанието беше уникалният ми шанс да се измъкна от купчините. Освен ако не исках да подпиша петгодишен обвързващ договор с някоя корпорация, а това ми се струваше толкова привлекателно, колкото да се отъркалям в натрошени стъкла чисто гол.

Докато вървях по коридора, пред шкафчетата започнаха да се материализират и други ученици — полупрозрачни привидения, които постепенно ставаха плътни. По коридора започнаха да отекват гласовете на тийнейджъри. Не след дълго чух някой да казва нещо обидно по мой адрес.

— Я виж ти! И това ако не е Уейд3! — извика един глас.

Обърнах се и видях Тод13, противен аватар, който познавах от часовете по алгебра. Беше с няколко от приятелите си.

— Чудни дрешки — продължи той, — Откъде докопа това готино екипче?

Аватарът ми беше облечен с черна тениска и сини джинси, едно от безплатните облекла, които можеше да избереш при създаването на акаунта си. Също като малоумните си приятели, Тод13 носеше скъп дизайнерски костюм, купен от мола на някоя друга планета с парите на баща му.

— Майка ти ми ги купи — отвърнах, без да се спирам. — Благодари ѝ от мое име, когато се прибереш да те накърми и да ти даде джобни пари.

Детинско, знам. Но макар и виртуална, това бе гимназия, а колкото по-детинска бе обидата, толкова по-силно въздействие имаше.

Отговорът ми предизвика смях у няколко от приятелите му и други ученици, които стояха наблизо. Тод13 се намръщи и дори се изчерви — сигурен знак, че бе изключил функцията за емоции в реално време, чрез която аватарът показваше изражението и езика на тялото на потребителя. Той понечи да отговори, но аз го изпреварих и изключих звука му, за да не чувам какво казва. Просто се усмихнах и продължих по пътя си.

Една от любимите ми функции в онлайн училището беше възможността да изключвам звука на съучениците си и прилагах тази опция почти всеки ден. Най-хубавото обаче беше, че те виждаха, че съм ги изключил и не можеха да направят нищичко по въпроса. В училището никога нямаше сбивания. Симулацията просто не го позволяваше. Цялата планета Лудус беше зона, забранена за битки. В това училище единствените оръжия бяха думите, а аз умеех да боравя добре с тях.

Ходех на училище в реалния свят до шести клас. И изживяването никак не беше приятно.

Бях болезнено срамежливо, тромаво хлапе с ниско самочувствие, което почти не умееше да общува — страничен ефект от прекараното в ОАЗИС детство. Не се чувствах удобно в кожата си. Онлайн нямах никакъв проблем да разговарям и да се сприятелявам. Но в истинския свят общуването — особено с деца на моята възраст ме притесняваше ужасно. Не знаех как да се държа и какво да казвам, a когато все пак съберях смелост да проговоря, като че ли винаги казвах нещо неуместно.