Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Включих конзолата и заредих операционната система на ОАЗИС. Последва кратко проблясване на червена светлина, докато визьорът сканираше ретините ми. След като самоличността ми беше потвърдена, прочистих гърлото си и изрекох отчетливо:

— Звездната лига те нае да защитаваш Границата от Зур и армадата на Ко-Дан.

Паролата ми също беше потвърдена, както и гласът ми, и влязох в системата. В центъра на зрителното ми поле се появи следният текст с удебелени букви:

Потвърждаване на самоличността: Успешно!

Добре дошъл в ОАЗИС, Парзивал!

Влизане: 07:53:21 Стандартно време — 2.10.2045 г.

След като текстът изчезна, се появи кратко съобщение, съставено от само четири думи. То било вградено лично от Джеймс Холидей, когато програмирал ОАЗИС, в знак на почит към предците на тази виртуална среда — игралните монетни автомати от детството му. Четирите думи бяха последното, което потребителят на ОАЗИС виждаше, преди да напусне реалния свят и да влезе във виртуалния:

ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ

Аватарът ми се материализира пред шкафчето ми на втория етаж на гимназията — на същото място, на което бях стоял, когато излязох от системата предишната вечер.

Огледах се наляво и надясно по коридора. Виртуалната обстановка изглеждаше почти (но не напълно) истинска. Всичко в ОАЗИС беше изобразено в прекрасна триизмерна графика. Ако човек не се вглеждаше твърде подробно в заобикалящата среда, лесно можеше да забрави, че всичко пред очите му е генерирано от компютър. При това изгледът бе такъв със старата ми училищна конзола. Бях чувал, че ако влезеш в системата с някой от най-новите мощни терминали, няма да различиш ОАЗИС от истинския свят.

Докоснах вратата на шкафчето си и тя се отвори с тихо метално изщракване. Вътрешността му бе оскъдно украсена. Снимка на принцеса Лея с лазерен пистолет. Групова снимка на членовете на Монти Пайтън с костюмите им от Свещеният Граал. Корицата на списание Тайм с Джеймс Холидей. Протегнах се и потупах купчината учебници на горния рафт, те изчезнаха и се появиха след миг в инвентара на аватара ми.

Като изключим тях, той имаше само още няколко предмета: фенерче, къс железен меч, малък бронзов щит и кожени доспехи. Вещите ми бяха с ниско качество и нямаха магически функции, но единствено това можех да си позволя. Предметите в ОАЗИС струваха колкото и вещите в истинския свят (понякога дори повече) и за тях не се плащаше с ваучери за храна. Кредитите — паричната единица на ОАЗИС — в сегашните тежки времена бяха една от най-стабилните валути в света.

От вътрешната страна на шкафчето ми имаше закачено малко огледало, в което зърнах виртуалния си облик. Бях направил лицето и тялото на аватара си до голяма степен като истинските си. Той обаче имаше малко по-малък нос и беше по-висок. И по-слаб. И по-мускулест. И нямаше акне. Но освен тези няколко дребни подробности, бяхме почти идентични. Строгите правила за външния вид в училище налагаха всички аватари да са с човешки облик, от същия пол и на същата възраст, като притежателите си. Не се допускаха гигантски двуглави еднорози хермафродити. Не и на територията на училището.

Можеше да кръстиш аватара си, както поискаш, стига името да беше свободно. Тоест вече да не се използваше от някого другиго. Името на аватара представляваше също имейл адреса ти и потребителското име в чата, затова всеки се стараеше да си измисли нещо готино и лесно за запомняне. Знаменитостите плащаха огромни суми на киберклошарите, за да си купят вече резервираните от тях имена.

Когато създадох първия си аватар в ОАЗИС, го кръстих "Уейд_Великолепният". След това си сменях името на всеки няколко месеца, обикновено с нещо все така абсурдно. Но сега аватарът ми трябваше да е с постоянно име за следващите пет години. В деня, в който започна Ловът и реших да стана ловец, се прекръстих на Парзивал — като рицаря от легендите за крал Артур, който бе открил Свещения Граал. Другите, по-популярни начини на изписване на името — Парсифал и Пърсивал, вече бяха заети. Но на мен и без това Парзивал ми харесваше повече. Беше звучно.

Рядко някой използваше истинското си име онлайн, защото едно от най-ценните неща в ОАЗИС беше анонимността. Във виртуалната среда никой не знаеше кой си в действителност, освен ако ти не пожелаеше да му кажеш. На този факт се дължеше и голяма част от популярността и културата на ОАЗИС. Реалното ти име. Пръстови отпечатъци и снимки на ретините се съхраняваха в акаунта ти, но Григериъс Симюлейшън Систъмс пазеха тази информация криптирана и поверителна. Дори служителите на ГСС не можеха да видят истинската самоличност на аватарите. Докато Джеймс Холидей още управляваше компанията, при едно шумно и безпрецедентно дело във Върховния съд си бе извоювал правото всеки потребител на ОАЗИС да пази истинската си самоличност в тайна.