Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

За щастие, имах достъп до ОАЗИС, където сякаш през вълшебен портал се озовавах в по-красив свят. Този плод на въображението ми помогна да не изгубя разсъдъка си. Той бе единственото ми място за игра преди тръгването на училище. Вълшебно място, където всичко беше възможно.

Най-щастливите ми детски спомени са от ОАЗИС. Когато мама не бе на работа, влизахме там заедно, играехме и предприемахме интерактивни приказни приключения.

Вечер мама насила ме караше да излизам от системата, защото не исках да се връщам в реалния свят. Реалният свят беше гаден.

Не я виня за положението, в което се намирахме. Като всички останали, тя бе жертва на съдбата и на жестокото стечение на обстоятелствата. Бe се родила в свят на изобилие — тъкмо навреме, та да види как всичко бавно се стопява. Спомням си, че най-вече я съжалявах. Тя непрекъснато бе в депресия и като че ли се радваше истински единствено на наркотиците. Разбира се, накрая именно те я убиха. Когато бях на единайсет, си инжектира некачествена дрога и умря на оръфания сгъваем диван, който използвахме за легло, докато слушаше музика на стария mрЗ-плейър, който бях ремонтирал и ѝ бях подарил за предишната Коледа.

Тогава се наложи да отида да живея при сестрата на мама. Леля Алис не ме приюти от добрина или от семейно чувство за дълг. Подслони ме заради допълнителните ваучери за храна, които щеше да получава всеки месец. През повечето време сам трябваше да си набавям ядене, което обикновено не представляваше проблем, тъй като имах дарбата да намирам и поправям стари компютри и счупени конзоли за ОАЗИС и да ги продавам на оказионни магазини или да ги разменям за ваучери. Изкарвах достатъчно, за да не гладувам — нещо, с което повечето съседи не можеха да се похвалят.

И тогава, в годината, когато мама умря, започна Ловът на Великденското яйце и мисля, че това ме спаси. Изведнъж намерих нещо, с което си струваше да се занимавам. Мечта, която да преследвам. Ловът ми даде цел в живота. Задача, която да реша. Причина да ставам сутрин от леглото. Но най-вече това бе нещо, което очаквах с нетърпение.

В мига, в който започнах да търся Яйцето, бъдещето вече не ми се струваше толкова мрачно.

Бях стигнал до средата на четвъртия епизод от Семейни връзки, когато вратата на пералното помещение се отвори и леля Алис влезе — недохранена харпия с прокъсан пеньоар, стиснала кош с мръсни дрехи. Изглеждаше по-адекватна от обикновено, което бе лошо. Надрусана беше много по-сговорчива.

Тя ме погледна с обичайната си ненавист и започна да пъха дрехите в пералнята. После изражението ѝ внезапно се промени и надникна зад сушилнята, за да ме огледа по-добре. Очите ѝ се разшириха, когато зърна лаптопа. Аз бързо го затворих и понечих да го пъхна в раницата си, но разбрах, че беше твърде късно.

— Дай ми го, Уейд — посегна тя към лаптопа. — Ще го заложа, за да взема пари за наема.

— Не! — извиках аз и се дръпнах назад. — Моля те, лельо Алис, нужен ми е за училище.

— Нужно е да покажеш поне малко признателност, — кресна тя. — Всички трябва да си плащаме наема. Писна ми да живееш на мой гръб!

— Ти прибираш всичките ми ваучери. Те са предостатъчни да покрият моя дял от наема.

— Как пък не! — Леля отново се опита да изкопчи лаптопа от ръцете ми, но аз не го пусках, тъй че тя се обърна и ядосано се отправи към стаята си. Знаех какво ще последва, затова бързо въведох команда, която да заключи клавиатурата и да изтрие харддиска.

След няколко секунди леля Алис се върна със сънения си приятел Рик. Рик вечно ходеше гол до кръста, за да се фука с впечатляващата си колекция от затворнически татуировки. Без да каже и дума, той дойде при мен и вдигна заплашително юмрук. Аз се свих уплашено и му дадох лаптопа. След това двамата излязоха, като вече обсъждаха колко могат да му вземат в заложната къща.

Това, че ми взеха лаптопа, не беше кой знае какъв проблем. Имах два резервни в скривалището си. Но те не бяха толкова бързи и щеше да се наложи да презапиша всичките си файлове от резервните копия, които пазех. Изключително досадна работа. Сам обаче си бях виновен. Знаех колко рисковано бе да нося ценни вещи у леля.

Тъмносинята утринна светлина започваше да се процежда през прозореца на помещението. Реших, че щеше да е добре днес да изляза по-рано за училище.

Облякох се възможно най-бързо и безшумно, нахлузих износени джинси, размъкнат пуловер и прекалено голямо за мен палто, които всъщност представляваха целия ми зимен гардероб. После си сложих раницата и се качих до прозореца на пералното помещение. Сложих си ръкавиците и отворих покрития със скреж прозорец. Арктическият студ защипа бузите ми, докато се взирах в бурното море от покриви на каравани.