Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

В купчините престрелките бяха нещо обичайно, но все още ме стряскаха. Знаех, че едва ли ще успея пак да заспя, затова реших да убия оставащите до разсъмване часове, като поиграя на няколко класически игри от времето на аркадните автомати — Galaga, Defender, Asteroids. Тези древни цифрови динозаври се бяха превърнали в музейни експонати дълго преди да се родя. Но аз бях ловец, затова не гледах на тях като на чудновати антики с ниска разделителна способност. За мен те представляваха свещени артефакти. Устоите на храм. Играех на тях с чувство на почитание.

Бях се свил в стар спален чувал в ъгъла на малкото перално помещение, заклещен в процепа между стената и сушилнята. Не бях добре дошъл при леля си в отсрещната стая, което не ми пречеше. И без това предпочитах да спя в пералното. Там беше топло, можех да се уединя до известна степен, а и безжичната интернет връзка не беше лоша. При това, като допълнителен бонус, стаята миришеше на препарат за пране и омекотител. Останалата част от караваната вонеше на котешка пикня и крайна мизерия.

През по-голямата част от времето спях в скривалището си. Но през последните няколко нощи температурата бе паднала под нулата и колкото и да мразех дa оставам при леля, все пак предпочитах да дойда тук пред това да се разболея от пневмония или да умра от измръзване.

В караваната на леля живееха общо петнайсет души. Тя обитаваше най-малката от три спални. В стаята до нейната живееше семейство Депърт, а в голямата спалня в дъното на коридора — семейство Милър. Те бяха шестима души и плащаха най-големия дял от наема. Сигурно ви се струва доста претъпкано, но нашата каравана изобщо не беше толкова пренаселена, колкото останалите жилища в купчините. Тя бе от двойните. Имаше достатъчно място за всички.

Извадих лаптопа си и го включих. Той представляваше масивна, тежка машина на почти десет години. Намерих го в една кофа за боклук зад изоставен търговски център от другата страна на шосето. Успях да го съживя, като смених системната му памет и презаредих праисторическата операционна система. По днешните стандарти процесорът бе бавен като ленивец, но на мен ми вършеше работа. Лаптопът беше моята портативна библиотека, игрален автомат и система за домашно кино. На харддиска му имаше купища стари книги, филми, телевизионни сериали, песни и почти всяка видеоигра, произведена през XX в.

Пуснах емулатора и избрах играта Robotron: 2084 — една от любимите ми за всички времена. Обичах динамиката и бруталната ѝ простота. За Robotron бяха необходими само инстинкт и бързи рефлекси. Винаги когато играех на стари видеоигри, събирах мислите си и се успокоявах. Когато се чувствах потиснат или недоволен от живота си, трябваше само да натисна бутона Играч 1 — и щом се съсредоточех върху безмилостното електронно клане на екрана, за миг забравях всичките си тревоги. В двуизмерната вселена на играта животът беше простичък. Биеш се срещу машината. Движиш се с лявата ръка, стреляш с дясната и се опитваш да останеш жив колкото се може по-дълго.

Прекарах няколко часа в стрелба срещу следващи една след друга вълни от мозъци, сфероиди, кварки и хълкове в безкрайната битка за Спасяване на последното човешко семейство. Но постепенно пръстите ми започнаха да се схващат и изгубих ритъм. Когато това се случваше на толкова високо ниво, бързо губех сражението. Изгърмях допълнителните си животи за няколко минути и на екрана се появиха най-омразните ми думи: КРАЙ НА ИГРАТА.

Изключих емулатора и потърсих сред видеофайловете нещо за приспиване. През последните пет години си бях свалил всеки филм, телевизионен сериал и анимация, които се споменаваха в Алманахът на Анорак. Разбира се, още не ги бях изгледал всички. Това вероятно щеше да ми отнеме десетилетия.

Избрах един епизод от Семейни връзки — комедиен сериал от 80-те за семейство от средната класа в централен Охайо. Бях си свалил сериала, защото той бе един от любимите на Холидей и предполагах, че в някой от епизодите има скрита следа, свързана с Лова. Веднага се бях пристрастил към поредицата и вече бях гледал многократно всичките сто и осемдесет епизода. Не ми омръзваха.

Докато седях сам в тъмното и гледах комедията, си представях, че живеех в онази топла, светла къща, а усмихнатите и любящи герои са моето семейство. Че на света няма проблем, който да не може да се разреши в рамките на един половинчасов епизод (или най-много два, ако проблемът е наистина сериозен).