Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

— Доскоро, Парзивал.

— Доскоро — отвърнах.

Арт3мида се обърна и тръгна към подиума.

Провикнах се след нея:

— Хей, Арт3мида!

Тя се обърна. Незнайно защо се почувствах длъжен да ѝ помогна, макар да знаех, че не биваше.

— Пробвай да играеш от лявата страна. Аз спечелих така Струва ми се, че е по-лесно да го победиш, ако той играе с щъркела.

Тя се взря в мен за миг, вероятно за да прецени дали не се опитвам да я преметна, но после кимна и изкачи стълбите. Ацерерак се раздвижи веднага щом тя стъпи на първото стъпало.

— Добра среща, Арт3мида — избоботи той. — Какво те води насам?

Не чух отговора ѝ, но след няколко секунди тронът се трансформира в игралния автомат, както по-рано. Тя каза нещо на лича и двамата си размениха местата, така че да играе отляво. После започнаха състезанието.

Наблюдавах ги отдалеч, докато след няколко минути магията ѝ не се развали. Хвърлих един последен поглед към нея, отворих вратата и тръгнах обратно към повърхността.

Отне ми малко повече от час да изляза от гробищата, в мига, в който изпълзях навън, на дисплея ми замига индикаторът за "нови съобщения". Чак сега осъзнах, че Холидей бе поставил гробницата в зона без комуникации, където не можеха да се приемат обаждания, текстови съобщения и имейли. Вероятно за да не могат ловците да се обаждат на познати за съвети и помощ.

Прегледах съобщенията си и видях, че Аех се беше опитвал да се свърже с мен от момента, в който името ми се бе появило в Класацията. Беше ми звънял повече от десет пъти и ми беше изпратил няколко съобщения, в които ме питаше какво, за бога, правя и ми крещеше с ГЛАВНИ БУКВИ да му се обадя веднага. Тъкмо приключих с изтриването на съобщенията, когато отново ми позвъниха. Аех отново се опитваше да се свърже с мен. Реших да не вдигам, но му изпратих кратко съобщение, че ще му звънна при първа възможност.

Докато тичах през гората, оставих Класацията в ъгъла на дисплея си, за да разбера веднага дали Арт3мида е спечелила играта и е взела ключа. Когато стигнах до транспортния терминал и скочих в най-близката кабина, минаваше два часът през нощта.

Въведох мястото, до което исках да стигна. На екрана се появи карта на Мидълтаун. Излезе съобщение да избера един от двеста петдесет и шестте транспортни терминала на планетата.

Когато бе създал Мидълтаун, Холидей не бе поставил на планетата само една възстановка на родния си град. Там имаше двеста петдесет и шест копия на градчето. Реших, че нямаше значение в кое копие щях да попадна, затова напосоки избрах едно близо до екватора. После натиснах бутона за потвърждение, за да платя таксата, и аватарът ми изчезна.

Милисекунда по-късно стоях в телефонна кабина от 80-те години на XX в. в автогара на фирмата за автобусни превози Грейхаунд. Отворих врата и излязох. Все едно излизах от машина на времето. Наоколо се разхождаха няколко неигрални компютърни персонажи, облечени в дрехи от 80-те. Жена с огромна тупирана прическа поклащаше глава в такт с музиката от големия си уокмен. Хлапе със сиво яке се бе подпряло на една стена и редеше кубче на Рубик. Пънкар с коса, оформена в гребен, седеше на пластмасов стол и гледаше повторения на сериала Риптайд на телевизор, работещ с монети.

Видях къде беше изходът — и тръгнах към него с изваден меч. Цялата повърхност на Мидълтаун беше зона, разрешена за двубои, затова трябваше да действам предпазливо.

Малко след началото на Лова тази планета бе станала като централна гара и всички 256 копия от родния град на Холидей бяха претършувани от безкраен поток ловци, които търсеха ключове и следи. Според разпространените теории по форумите, Холидей бе създал множество копия от града, за да могат по няколко аватара да търсят едновременно, без да се бият. Въпреки това, през последните пет години ловците бяха претършували всичките 256 еднакви копия на Мидълтаун и всяка вещ в дома на Холидей бе описана и анализирана. Естествено цялото това търсене не бе довело до нищо. Нямаше ключове. Нямаше улики. Нямаше Яйце. Оттогава интересът към планетата драстично бе намалял. Но знаех, че все още от време на време тук идваха ловци.

Възнамерявах, ако се натъкна на друг ловец в дома на Холидей, да си плюя на петите, после да открадна кола и да карам четирийсет километра (в която и да било посока) до следващото идентично копие на Мидълтаун и така нататък, докато намерех копие от къщата, в която да няма никого.

Навън цареше прекрасен ден в Средния запад. Червеникавооранжевото слънце се бе спуснало ниско в небето. Макар досега да не бях стъпвал в Мидълтаун, бях проучил града щателно и знаех, че Холидей беше кодирал планетата така, че в който и момент да я посети или където и на повърхността ѝ да се намира някой, винаги да попада на прекрасен късен есенен следобед около 1986 г.