Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Извадих картата на града, установих къде се намирам и проследих маршрута до дома на Холидей. Къщата беше на около километър и половина на север. Насочих аватара си в тази посока и се затичах. Докато се оглеждах наоколо, се удивих колко внимателно беше възпроизведено всичко. Бях чел, че Холидей написал целия код сам въз основа на спомените за родния си град от детските си години. Беше използвал стари карти на града, телефонни указатели, снимки и видеозаписи, за да направи всичко възможно най-автентично.

Обстановката напомняше на градчето от филма Вихърът на танца — малък провинциален град с пръснато нарядко население. Къщите изглеждаха изключително големи и невероятно отдалечени една от друга. Удивих се, че преди петдесет години дори семействата с ниски доходи са имали самостоятелни къщи. Жителите на града — неигрални компютърни персонажи — приличаха на статисти от идиличен музикален видеоклип от 80-те. Видях хора, които събираха нападалите листа в градините си с гребла, разхождаха кучетата си и седяха по верандите пред домовете си. От чисто любопитство помахах на неколцина от тях и те дружелюбно ми махнаха в отговор.

По всичко личеше в кой исторически период се намирах. Неигралните компютърни персонажи караха коли и пикапи бавно по сенчестите улици — все жадни за бензин антики: Транс - Ам, Додж Омнис, Айрък Зет-28 и Кей-кар. Минах покрай една бензиностанция, чиято табела гласеше, че бензинът беше само двадесет и три цента за литър.

Тъкмо завивах по улицата на Холидей, когато чух фанфари. Веднага погледнах към Класацията в ъгъла на дисплея си.

Арт3мида бе успяла.

Сега името ѝ стоеше точно под моето. Резултатът ѝ беше 9000 точки — с 1000 по-малко от моя. Изглежда бях получил бонус, тъй като пръв бях спечелил Медния ключ. Чак сега осъзнах пълните последици от съществуването на Класацията. Отсега нататък не само ловците щяха да следят как се движат конкурентите им, но и целият свят щеше да знае кои са водачите. Щяхме да станем знаменитости (и мишени).

В този миг Арт3мида сигурно се взираше в своя Меден ключ и четеше текста, гравиран върху него. Щеше да го разшифрова мигновено. Всъщност може би вече пътуваше към Мидълтаун.

Това ме накара да се размърдам. Сега имах едва час преднина пред нея. Може би дори по-малко.

Когато стигнах до Кливланд авеню — улицата, на която Холидей бе израснал, изтичах по пропукания тротоар и изкачих предните стълби на дома му. Изглеждаше точно като на снимките: скромна двуетажна къща с боядисани в червено стени. Два форда, модели от края на 70-те, стояха паркирани на алеята, а единият от тях бе вдигнат на трупчета.

Взирах се в копието на дома на Холидей, което той бе създал, и се опитвах да си представя какво ли би било чувството да израснеш на подобно място. Бях чел, че в истинския Мидълтаун всички къщи в този квартал са били разрушени в края на 90-те години, за да се освободи място за търговски център. Но Холидей бе съхранил завинаги града от детството си в ОАЗИС.

Изтичах по пътеката и влязох през входната врата, която водеше до дневната. Познавах добре тази стая, защото тя присъстваше в Поканата на Анорак. Разпознах ламперията, имитираща дърво, тъмнооранжевия килим и мебелите в крещящи цветове, които изглеждаха като купени от гаражни разпродажби от ерата на диското.

Къщата беше празна. По неизвестни причини Холидей бе решил да не поставя тук неигрални компютърни персонажи на себе си и покойните си родители. Вероятно щеше да е твърде зловещо дори за него. На стената в дневната обаче висеше семейна снимка. Портретът бе направен пред магазин К-март през 1984 г., но господин и госпожа Холидей все още бяха облечени по модата от края на 70-те, а дванайсетгодишният Джими стоеше между тях и гледаше начумерено в обектива иззад дебелите стъкла на очилата си. Изглеждаха като обикновено американско семейство. Нищо в снимката не подсказваше, че мъжът със стоически вид, облечен с кафяв всекидневен костюм, е алкохолик, който тормози семейството си, че усмихнатата жена с пъстри панталони и сако страда от маниакална депресия и че момчето с избелялата тениска с картинка от играта Asteroids един ден ще създаде изцяло нова вселена.

Докато се оглеждах наоколо, се зачудих защо Холидей, който винаги бе твърдял, че е имал нещастно детство, впоследствие бе започнал да изпитва такава носталгия по него. Ако аз някога успеех да се измъкна от купчините, изобщо нямаше да ми е мъчно за времето, прекарано там. И със сигурност нямаше да създам тяхно подробно виртуално копие.