Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Реших, че това беше знак от Анорак, че съм на прав път. Почти веднага изгубих представа за времето. Забравих, че аватарът ми седи в стаята на Холидей, че в действителност аз съм в скривалището си, сгушен до електрическата печка, и че пръстите ми натискат въздуха пред мен, въвеждайки команди на въображаема клавиатура. Всички преплитащи се светове се сляха и се потопих безпаметно в играта в другата игра.

В Dungeons of Daggorath играчът управлява аватара си, като въвежда текстови команди от рода на Завий наляво или Вземи факела, и го насочва все по-надолу през лабиринт от коридори, изобразени с векторна графика, като по пътя се бие с паяци, каменни великани, духове и други същества през петте нива с увеличаваща се трудност. Отне ми известно време да си припомня командите и особеностите на играта, но след като успях, вече не беше трудно. Възможността да запазвам мястото, до което бях стигнал, ми даваше на практика безброй животи (макар запазването и презареждането на играта от дисковото устройство да се оказа бавен и досаден процес — бяха нужни няколко опита и дълго настройване на копчето за звука на касетофона). Така можех да правя почивки за ходене до тоалетната и за да презареждам печката.

Докато играех, музиката от Конан Варваринът свърши, колонките изщракаха и започнаха да свирят другата страна на касетата, от която зазвуча богатата на синтезатори мелодия от Жената ястреб. Нямах търпение да натрия носа на Аех с този факт.

Най-накрая, около 4 часа през нощта, стигнах до последното ниво на подземието и се изправих срещу Злия магьосник на Даггорат. След като загинах и рестартирах два пъти, накрая го победих с Елфическия меч и Ледения пръстен. Завърших играта и взех вълшебния пръстен на магьосника. Тогава на екрана се появи изображение на магьосник с ярки звезди, избродирани по робата и жезъла му. Текстът под него гласеше: СЪДБАТА ОЧАКВА РЪКАТА НА НОВ МАГЬОСНИК!.

Изчаках да видя какво ще стане. За миг не се случи нищо. Тогава допотопният матричен принтер на Холидей оживя внезапно и шумно изписа един-единствен ред текст. Хартията излезе от принтера. Откъснах листа и прочетох: ПОЗДРАВЛЕНИЯ! ОТВОРИ ПЪРВАТА ПОРТА!

Огледах се и видях, че в стената на стаята се беше появила порта от ковано желязо на мястото, където преди малко бе стоял плакатът от филма Военни игри. В центъра ѝ имаше ключалка с медно покритие.

Извадих Медния ключ и се качих на бюрото на Холидей, за да стигна до ключалката. Пъхнах го и го завъртях. Портата засия, сякаш металът изведнъж се бе нажежил, и двукрилата врата се отвори навътре и разкри безброй звезди. Изглежда този портал водеше до дълбокия космос.

"Боже, колко много звезди" — чух невидим глас. Разпознах Репликата от филма 2010. После чух ниско злокобно жужене, последвано от музикалната тема "Тъй рече Заратустра" на Рихард Щраус.

Наведох се напред и надникнах през портала. Огледах наляво и надясно, нагоре и надолу. Във всички посоки се виждаше единствено необятният космос, изпълнен със звезди. Присвих очи и успях да различа няколко миниатюрни мъглявини и галактики в далечината.

Не се поколебах. Скочих през отворената порта. Тя сякаш ме притегли и започнах да падам. Но падах напред, вместо надолу, а звездите падаха с мен.

Озовах се в стара зала за аркадни видеоигри пред автомата за Galaga.

Играта вече вървеше. Имах двойни кораби и резултат от 41780 точки. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми бяха върху лостовете за управление. След като секунда-две се чувствах дезориентиран, започнах да играя инстинктивно и преместих джойстика наляво, за да не изгубя един от корабите си.

Докато следях с едно око играта, се опитах да огледам обстановката. С периферното си зрение зърнах отляво Dig Dug, a отдясно автомат за Zaxxon. Зад себе си чувах какофония от електронни битки, които долитаха от десетки други аркадни автомати. След като преминах през първата вълна от нападатели, изведнъж зърнах отражението си в екрана на играта. Отсреща обаче не ме гледаше лицето на аватара ми, а лицето на Матю Бродерик. На младия Матю Бродерик преди участието му във Ферис Бюлър и Жената ястреб.

Тогава разбрах къде съм. И кой съм.

Бях Дейвид Лайтман, героят на Матю Бродерик във филма Военни игри. А това бе първата сцена от филма.

Аз бях във филма.

Огледах се набързо и видях точна възстановка на Гранд Палас № 20 — пицарията с игрална зала от филма. Хлапета с модерните през 80-те степенувани подстрижки се бяха скупчили пред игралните автомати. Други седяха на сепарета ядяха пица и пиеха безалкохолни. От джубокса в ъгъла гърмеше песента Видеотреска на Дъ Бийпърс. Всичко изглеждаше точно както във филма. Холидей бе копирал всеки детайл от лентата и го бе пресъздал в интерактивна симулация.