Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Мястото ми беше точно зад Али Шийди.

Отворих вратата, промъкнах се на пръсти, но бях забелязан веднага.

— О, Дейвид! Колко мило от твоя страна да ни удостоиш с присъствието си!

Оказа се, че да стигна до края на филма беше много по-трудно, отколкото си мислех. Трябваха ми едва петнайсет минути да установя какви са "правилата" на играта и да разбера как се набират точките. Всъщност трябваше не само да рецитирам диалога, а да извършвам всички действия, които героят на Бродерик вършеше във филма. Изведнъж бях принуден да играя главната роля в пиеса, която бях гледал много пъти, но никога не бях репетирал.

През първия час от филма бях напрегнат и непрекъснато се опитвах да се сетя предварително за следващата реплика от диалога. Когато обърквах думите или не извършех действие в точния момент, резултатът ми намаляваше и на дисплея ми се появяваше съобщение. Когато направех две грешки една след друга, се появяваше съобщението "последно предупреждение".

Не знаех какво точно щеше да се случи при три последователни грешки, но предположих, че ще изхвърча обратно през портата или аватарът ми просто ще загине. Не горях от желание да разбера.

Винаги когато изпълнех правилно седем действия или кажех седем последователни реплики вярно, играта ми даваше "Карта за помощ". Следващия път, когато не можех да си спомня какво да правя или какво да кажа, можех да избера иконата на картата от инвентара си и на дисплея ми се изписваше съответното действие или реплика, като на аутокю.

За сцените, в които героят ми не участваше, симулацията преминаваше в пасивна перспектива от трето лице и наблюдавах какво ставаше отстрани, сякаш гледах преходна сцена от стара видеоигра. През това време се успокоявах и се подготвях за момента, когато героят ми пак щеше да се появи на екрана. През една от тези почивки се опитах да отворя филма от харддиска на конзолата си, за да го пусна в прозорче на дисплея си. Но системата не ми позволи. Всъщност, докато бях от тази страна на портата, не можех да отварям никакви прозорци на дисплея си. Когато се опитах, получих предупреждение: ИЗМАМИТЕ ЗАБРАНЕНИ! ПРИ СЛЕДВАЩ ОПИТ — КРАЙ НА ИГРАТА!

За щастие се оказа, че не се нуждая от съдействие. След като събрах максималния брой от пет карти за помощ, започнах да си отдъхвам и ми стана приятно. Никак не беше трудно да се забавляваш, когато участваш в един от любимите си филми. След известно време дори открих, че получавам бонус точки, когато изричам репликата със същия тон и артикулация както във филма.

Тогава не го знаех, но се оказа, че бях първият човек, играл напълно нов вид видеоигра. Когато от ГСС разбраха за симулацията на Военни игри в Първата порта (а те разбраха малко по-късно), компанията незабавно патентова идеята и започна да купува правата за стари филми и телевизионни сериали, за да ги преобрази във виртуални интерактивни игри, които кръстиха Интерактивни филми . Интерактивните филми станаха страшно популярни. Оказа се, че пазарът за игри, в които хората можеха да играят главната роля в любимите си стари филми или сериали, беше необятен.

В последната сцена от филма вече треперех от умора. Не бях спал от двайсет и четири часа и през цялото време не бях излизал от ОАЗИС. Но някак си успях да издържа до края. Последното, което трябваше да направя, беше да инструктирам суперкомпютъра да "изиграе" морски шах. Тъй като всеки мач, който той изиграваше, завършваше наравно, това неочаквано щеше да научи изкуствения интелект на машината, че Глобална термоядрена война също е игра, в която "единственият печеливш ход е изобщо да не играеш". Така суперкомпютърът нямаше да изстреля всички междуконтинентални балистични ракети на САЩ към Съветския съюз.

Аз, Дейвид Лайтман, вманиачен по компютрите тийнейджър от предградията на Сиатъл, бях спасил собственоръчно човешката цивилизация.

В командния център НОРАД избухнаха аплодисменти и зачаках да се появят финалните надписи на филма. Но това не стана. Случи се нещо друго. Всички герои около мен изчезнаха и останах сам в огромната военна зала. В същия миг аватарът ми си възвърна предишния образ. Когато погледнах отражението си в компютърния монитор, видях, че вече не изглеждам като Матю Бродерик. Отново бях Парзивал.

Огледах празната командна зала и се зачудих какво да правя. Тогава внезапно огромният екран пред мен, съставен от множество монитори, угасна и на него се появиха четири реда сияеш зелен текст. Беше поредната гатанка: