Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

АртЗмида беше толкова чаровна. Познанията ѝ за попкултурата и припреният ѝ говор ми напомняха за Джордан — любимата ми героиня от филма Истински гений от 1985 г. Досега не бях изпитвал такава мигновена близост с друг човек нито в истинския свят, нито в ОАЗИС. Дори с Аех. Зави ми се свят.

Когато тя най-сетне успя да овладее смеха си, каза:

— Трябва да използвам филтър, който да отреже смеха ми.

— Недей. Смехът ти всъщност е страхотен. — Призляваше ми от всяка дума, която излизаше от устата ми. — Моят смях също е нелеп.

"Браво на теб, Уейд — помислих си аз. — Нарече я нелепа. Чудесно!"

Но АртЗмида само се усмихна срамежливо и оформи беззвучно с уста думите "благодаря ти".

Изведнъж ми се прииска да я целуна. Не ме интересуваше, че се намирахме в симулация. Събирах смелост да поискам информацията ѝ за контакти, когато тя протегна ръка.

— Забравих да се представя. Аз съм АртЗмида.

— Знам — отвърнах и стиснах ръката ѝ. — Всъщност съм голям почитател на блога ти. Чета публикациите ти от години.

— Наистина ли? — Аватарът ѝ се изчерви.

Кимнах:

— За мен е чест да се запознаем. Аз съм Парзивал — осъзнах че още държа ръката ѝ — и се насилих да я пусна.

— Парзивал, а? — килна тя леко глава. — Кръстил си се на рицаря на кръглата маса, който е открил Граала, нали? Много яко.

Кимнах, още по-смутен. Почти винаги се налагаше да обяснявам на хората какво означава името ми.

— А Артемида е гръцката богиня на лова, нали?

— Точно така! Но обичайният правопис вече беше зает, затова се наложи да заменя буквата "е" с числото 3.

— Знам. Веднъж бе писала за това в блога си. Преди две години. — Едва не казах и точната дата на публикацията, но се усетих, че звуча все повече като психопат, воайорстващ в мрежата. — Спомена, че все още се натъкваш на новаци, които произнасят името ти "Арт-три-мида".

— Да, така е — отвърна и се ухили.

Тя протегна облечената си в ръкавица ръка и ми подаде картичката с информацията си за контакти. Ако някой се опиташе да ти се обади или да ти изпрати имейл, без да си му дал разрешение, съобщението му се блокираше от филтър или изобщо не се приемаше. Човек можеше да направи картичката си да изглежда по всевъзможни начини. Нейната изглеждаше като класическа фигурка от Междузвездни войни на компанията Кенър (все още в неотворената кутия). Фигурката представляваше груба пластмасова версия на аватара ѝ със същото лице, прическа и дрехи, включително с миниатюрни копия на пистолетите и меча ѝ. Информацията ѝ за контакти беше отпечатана върху картичката над фигурката:

На опакото на картичката имаше връзки към блога, имейла и телефона ѝ.

Не само че за пръв път момиче ми даваше визитната си картичка, но и тази картичка беше най-готината, която бях виждал.

— Това е най-готината картичка, която съм виждал — казах аз. — Благодаря!

Дадох ѝ на свой ред една от своите визитки, които бях направил да изглеждат като оригинална касета за Adventures за Atari 2600, а информацията ми бе изписана върху етикета:

— Страхотна е! — възкликна Арт3мида, след като разгледа картичката. — Страшен дизайн!

— Благодаря — отвърнах и се изчервих под визьора. Направо исках да ѝ предложа брак.

Прибрах визитката ѝ в инвентара си и тя се появи в списъка с предметите ми под Медния ключ. Видът на ключа в инвентара ми ме отрезви. Защо, по дяволите, стоях тук и си бъбрех с това момиче, когато Първата порта ме очакваше! Проверих колко беше часът. До полунощ оставаха по-малко от пет минути.

— Слушай, Арт3мида, много се радвам, че се запознахме, но трябва да тръгвам. Сървърът ще се рестартира всеки момент и искам да изчезна, преди капаните и немъртвите да се появят отново.

— О… добре — тя изглеждаше наистина разочарована. — И без това трябва да се подготвя за Joust. Но ми позволи поне да ти направя лечебна магия, преди да си тръгнеш. — Преди да успея да възразя, тя постави длан върху гърдите на аватара ми и промърмори някакво заклинание. Бойните ми точки вече бяха на максимума, тъй че магията не подейства. Арт3мида обаче не го знаеше. Тя все още си мислеше, че тепърва трябва да се бия с лича.

— Готово.

— Благодаря, но нямаше нужда. Все пак сме съперници.