Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Никога не бях ходил там, но бях виждал стотици снимки и видеоклипове. В стаята на Холидей имаше копие на първия му компютър TRS-8 °Color Computer 2. Със сигурност първата порта се криеше в него. А на втория ред от текста, гравиран върху Медния ключ, пишеше как се стига до мястото.

… на най-долното ниво на Даггорат.

Дагорат беше дума на синдарин — на елфическия език, създаден от Дж. P. Р. Толкин за Властелинът на пръстените. Думата дагорат означаваше битка. Но Толкин я бе написал само с едно "г", а не с две. Даггорат (с две "г") можеше да се отнася само за едно: малко известна компютърна игра на име Dungeons of Daggorath, излязла през 1982 г. Играта била създадена само за една платформа — TRS-8 °Color Computer.

Холидей бе написал в Алманахът на Анорак , че Dungeons of Daggorath е играта, заради която решил да се занимава със създаване на видеоигри.

A Dungeons of Daggorath беше една от игрите в кутията за обувки до компютъра TRS-80 в детската му стая.

Затова трябваше само да се телепортирам до Мидълтаун, да отида в дома на Холидей, да седна на компютъра му, да изиграя играта, да стигна до най-долното ниво на подземието и… там щях да открия Първата порта.

Или поне така си мислех.

Мидълтаун се намираше в Сектор 7 — далече от Лудус. Но бях събрал предостатъчно злато и съкровища, за да платя таксата за телепортация до него. В сравнение с преди, сега аватарът ми бе червив с пари.

Проверих колко беше часът. 11:03 СО (стандартно време по сървърите на ОАЗИС, което съвпадаше с Източното стандартно време). Имах осем часа до началото на учебните занятия. Може би времето щеше да ми стигне, ако тръгнех веднага. Щях да тичам като луд назад през подземията към повърхността, а после да отпраша към най-близкия транспортен терминал. Оттам щях да се телепортирам направо в Мидълтаун. Ако тръгнех веднага, щях да стигна до компютъра на Холидей за по-малко от час.

Знаех, че първо беше добре да се наспя. Стоях в ОАЗИС вече над петнайсет часа, а утре беше петък. Можех да се телепортирам в Мидълтаун веднага след училище и да разполагам с целия уикенд да намеря Първата порта.

Но кого заблуждавах? Нямаше начин тази нощ да заспя и да дочакам търпеливо края на часовете утре. Трябваше да тръгна веднага.

Затичах към изхода, ала спрях рязко по средата на залата През отворената врата видях дълга сянка да се плъзва по стената, придружена от ехото на приближаващи се стъпки.

Няколко секунди по-късно на вратата се появи силуетът на аватар. Тъкмо се канех да посегна към меча си, когато осъзнах че в ръката си още държах Медния ключ. Пъхнах го в торбичката на колана си и извадих меча от ножницата. Докато вдигах острието, аватарът проговори.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита настойчиво силуетът. Гласът звучеше като на млада жена, настървена за битка.

След като не отговорих, набитият женски аватар излезе от сенките и пристъпи напред под светлината на мъждукащите в залата факли. Имаше гарвановочерна коса, подстригана късо като на Жана д'Арк, и изглеждаше около 19-20-годишна. Когато се приближи, осъзнах, че я познавам. Никога не се бяхме срещали лично, но познах лицето ѝ от десетките снимки, които публикуваше в блога си.

АртЗмида.

Носеше ризница от сини окислени метални пластини, която изглеждаше повече научнофантастична, отколкото фентъзи. В кобурите на бедрата ѝ висяха два еднакви лазерни пистолета, а на гърба ѝ имаше ножница с извит елфически меч. Момичето носеше кожени ръкавици без пръсти и класически слънчеви очила Рей-Бан. В общи линии се бе постарала да си придаде модерния през 80-те години постапокалиптичен киберпънк вид. А на мен това страшно ми допадаше. Накратко: изглеждаше секси.

Когато тръгна към мен, токовете на кубинките ѝ с метални капси затропаха по каменния под. Тя спря рязко точно извън обхвата на меча ми, но не извади своя. Вместо гова вдигна слънчевите очила на челото си и ме огледа нахално от глава до пети.

За миг онемях. За да изляза от ступора, си напомних, че човекът, които управляваше аватара, можеше изобщо да не е жена. "Момичето", по което си падах от три години, можеша да е дебелак с космати ръце на име Чък. След като си представих този отрезвяващ образ, успях да се съсредоточа върху положението, в което се намирах, и върху най-належащия въпрос: какво правеше тя тук ? Стори ми се, че беше много малко вероятно след пет години на търсене и двамата да открием в един ден скривалището на Медния ключ. Съвпадението беше твърде голямо.