Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Сега, след като знаех, че тя не можеше да ме нападне, мина през ум да ѝ кажа истината. Защо просто да не ѝ покажа Медния ключ? Но размислих. Най-умното в момента беше да изчезвам оттук и да се отправя към Мидълтаун, докато имах преднина. Тя не бе взела ключа и може би нямаше се сдобие с него още няколко дни. Ако не бях толкова добре трениран на Joust, бог знае колко ли опита щяха да ми трябват, за да победя Ацерерак в две от три игри.

— Мисли си каквото си искаш, Ши-Pa — казах ѝ аз и тръгнах да я заобикалям. — Може пак да се срещнем някъде. Тогава ще си побъбрим. Доскоро — рекох и ѝ помахах леко.

— Къде си мислиш, че отиваш? — тръгна след мен тя.

— Прибирам се — отвърнах, без да забавям крачка.

— Ами личът? А Медния ключ? — посочи тя към празния подиум. — Ацерерак ще се появи отново след няколко минути. Когато часовникът на сървъра удари полунощ, цялата гробница се рестартира. Ако изчакаш тук, ще имаш нова възможност да го победиш, без да се налага пак да минаваш през капаните. Затова идвам тук малко преди полунощ през ден. Така имам два опита един след друг.

Умен ход. Ако не бях успял при първия си опит, колко ли време щеше да ми е нужно да се досетя за това?

— Мисля, че е справедливо да се редуваме. Току-що играх с него, затова след полунощ е твой ред. А аз ще се върна след полунощ утре. Можем да се редуваме по дни, докато единият от нас не го победи. Какво мислиш?

— Може би си прав — отвърна АртЗмида и ме изгледа изпитателно. — Но все пак остани. Може да се случи нещо различно, ако в полунощ в залата има два аватара. Анорак вероятно се е приготвил за този вариант. Възможно е да се появят две копия на лича — по едно за всеки играч. Или пък…

— Предпочитам да играя сам. Нека просто се редуваме, става ни? — Почти бях стигнал до изхода, когато тя ми препречи пътя.

— Хайде, почакай малко — каза тя по-меко. — Моля те.

Можех да продължа да вървя напред и да мина през аватара ѝ, но не го направих. Умирах си да стигна до Мидълтаун и да намеря Първата порта, но пък стоях пред прочутата АртЗмида — момичето, с което мечтаех да се запозная от години. А на живo, тя беше още по-готина, отколкото си я представях. Умирах си да прекарам повече време с нея. Исках, както поетът от 80-те Хауърд Джоунс бе казал, да я опозная добре. Ако си тръгнех сега, можеше никога повече да не я срещна.

— Виж — каза тя и сведе поглед към обувките си. — Извинявай, че те нарекох смотльо от ниско ниво. Беше грубо от моя страна. Обидих те.

— Няма нищо. Всъщност си права. Едва на 10-то ниво съм.

— Няма значение, все пак си ловец. При това умен, иначе нямаше да си тук. Затова искам да знаеш, че те уважавам и признавам, че имаш добри умения. Извинявай за обидите.

— Приемам извинението. Не се притеснявай.

— Супер! — изглеждаше облекчена. Израженията на аватара ѝ бяха невероятно реалистични, което означаваше, че бяха синхронизирани с израженията на потребителя, а не генерирани от софтуер. Сигурно използваше скъпо оборудване. — Просто малко се стреснах, като те заварих тук. Знаех, че все някой щеше да намери гробницата един ден, просто не очаквах да стане толкова бързо. От доста време само аз идвам тук.

— Откога? — попитах, без да се надявам, че ще получа отговор.

Тя се поколеба, а после забъбри припряно:

— От три седмици! Идвам тук от три скапани седмици и се опитвам да победя тъпия лич на тази смотана игра! А изкуственият му интелект е абсурден. Никога преди не бях играла на Joust и ми е трудно! Бях на косъм да го разпердушиня преди няколко дни, но… — Тя прокара изнервено пръсти през косата си. — Ужас! Не мога да спя. Не мога да ям. Оценките ми се влошиха, защото бягам от час, за да се упражнявам Joust…

Канех се да я питам дали учеше тук, на Лудус, но тя продължи да говори все по-бързо, сякаш в мозъка ѝ се бе отприщила язовирна стена. Думите се лееха от устата ѝ. Едва спираше, за да си поеме въздух.

— …и дойдох тази вечер, като си мислех, че най-накрая ще победя този кретен и ще взема Медния ключ, но когато пристигнах, някой вече бе отворил входа. Най-големият ми страх се бе сбъднал. И друг бе намерил гробницата. Затова дотичах тук паникьосана. Искам да кажа, че не бях прекалено притеснена, защото не мислех, че някой би успял да победи Ацерерак от първия път, но въпреки това… — Тя замълча, пое дълбоко въздух и спря рязко.

— Извинявай — продължи след миг. — Когато съм нервна, бръщолевя глупости. И когато съм развълнувана. А в момента съм и нервна, и развълнувана, защото много ми се искаше да поговоря с някого, но не можех да кажа на никого, нали? В обикновен разговор не се споменава, че си… — Тя отново замълча рязко, а после рече: — Какво плямпало съм само! Устата ми не млъква. — Тя направи жест, сякаш закопчаваше устните си с цип, хвърляйки настрани въображаем ключ. Без да се замисля, хванах ключа във въздуха и отключих устните ѝ. Това я накара да се засмее искрен, истински смях, който включваше и доста сумтене, което разсмя и мен.