Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Помислих си (не за последен път) колко ми се искаше ОАЗИС да е като стара приключенска игра, в която играчът може да запази мястото, до което е стигнал. Но не бях в приключенска игра и не можех да го направя. Ако аватарът ми умреше тук, щеше да се наложи да започна отначало. Вече нямаше смисъл обаче да се колебая. Ако личът ме убиеше, щях да се върна тук утре и да опитам отново. Гробницата трябваше да се върне в първоначалното си състояние, когато часовникът на сървъра на ОАЗИС удари полунощ. В такъв случай всички скрити капани, които бях обезвредил, щяха да се появят отново заедно със съкровищата и вълшебните предмети.

В ъгъла на дисплея си натиснах иконата Запис, за да съхраня като видеофайл всичко, което предстоеше да се случи, и да го прегледам и анализирам по-късно. Но когато натиснах иконата, излезе съобщение Записите са забранени. Изглежда, Холидей бе забранил правенето на видеозаписи в гробницата. Трябваше да се досетя.

Поех дълбоко въздух, вдигнах меча и поставих левия си крак на най-долното стъпало на подиума. В съшия миг чух звук като от пукащи кости и усукване на кожа, когато Ацерерак бавно вдигна глава. Рубините в очните му кухини засияха с наситена червена светлина. Направих неволно няколко крачки назад, тъй като очаквах той да скочи и да ме нападне. Но личът не стана от трона, а само наведе глава и ме прикова със смразяващ поглед.

— Привет, Парзивал — каза той дрезгаво. — Какво те води насам?

Свари ме неподготвен. Според модула личът не говореше. Само нападаше и не ми оставяше никакъв друг избор, освен да го убия или да си плюя на петите.

— Търся Медния ключ — отвърнах. Тогава си спомних, че разговарях с крал и бързо сведох глава, паднах на едно коляно и добавих — Ваше Величество.

— Разбира се — рече Ацерерак и ме подкани с жест да стана. — Дошъл си на правилното място. — Той стана от трона, а при всяко движение мумифицираната му плът се пукаше като стара кожа. Стиснах по-силно меча си, тъй като все още очаквах да ме нападне.

— Как да съм сигурен, че си достоен за Медния ключ? — попита той.

Мамка му! Как да отговоря на този въпрос? При грешен отговор, дали щеше да изсмуче душата ми и да ме изпепели?

Замислих се трескаво за деликатен отговор. Най-умното, което измислих, беше:

— Позволете ми да ви докажа, благородни Ацерерак.

Личът се изкиска зловещо и смехът му отекна в каменните стени на залата.

— Много добре! — каза той. — Ще докажеш, че си достоен, като се изправиш срещу мен в двубой с копия!

Досега не бях чувал нежив лич да е предизвикал съперник в двубой с копия. Особено пък в подземна погребална камера.

— Добре — отвърнах колебливо. — Но няма ли да ни трябват коне?

— Не — отвърна личът и се отдалечи от трона си. — Ще ни трябват птици.

Той махна с костеливата си ръка към трона. Проблесна светлина, придружена от звуков ефект за трансформация (който бях убеден, че е свит от старото анимационно филмче Суперприятели). Внезапно тронът се стопи и се трансформира в игрален автомат с монети. На таблото му имаше два джойстика — единият жълт, а другият син. Не сдържах усмивката си, когато прочетох осветения надпис на играта: Joust. Уилямс Електроникс. 1982 г.

— Победителят трябва да спечели две от три игри — изхриптя Ацерерак. — Ако победиш ти, ще ти дам онова, което търсиш.

— А ако спечелите вие? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.

— Ако аз победя — каза личът с пламтящи в очните кухини рубини, — ти ще умреш! — В дясната му длан внезапно избухна оранжев пламък и той го вдигна заплашително.

— Разбира се. И аз така предположих. Исках само да се уверя.

Огнената топка в ръката на Ацерерак изчезна и той протегна към мен набръчканата си длан. В нея имаше две лъскави монети от четвърт долар.

— Аз черпя — каза той, пристъпи към видеоиграта и пусна монетите в левия процеп. Играта иззвънтя два пъти и броячът за кредитите премина от 0 на 2.

Ацерерак сключи костеливите си пръсти около жълтия джойстик от лявата страна на контролното табло. — Готов ли си? — изграчи той.

— Да — отвърнах аз и си поех дълбоко дъх. Изпуках кокалчетата на пръстите си и грабнах джойстика за втория играч с лявата си ръка, а дясната длан приготвих над бутона за стрелба.

Ацерерак наклони глава наляво и надясно и изпука костите на врата си. Звукът, който проехтя, наподобяваше счупването на клон. После натисна бутона за двама играчи и двубоят започна.

Joust е класическа видеоигра от 80-те със странни правила. Всеки от играчите управлява рицар, въоръжен с копие. Играч 1 язди щраус, а Играч 2 — щъркел. Размахваш криле, за да летиш, и се биеш с противника си и срещу няколко рицари (които яздят мишелови). Когато се сблъскаш с противник, двубоя печели онзи, чието копие е разположено по-високо на екрана. Победеният умира и губи живот. Когато убиеш някой от рицарите, мишеловът му снася зелено яйце, от което, ако не го прибереш бързо, се излюпва нов рицар. От време на време се появява и крилат птеродактил, който всява хаос.