Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Когато пристигнах в канцеларията, бързо прегледах графиците за мачовете, като в същото време правех справки и с картата на Лудус. Веднага намерих онова, което търсех. Днес следобед футболният ни отбор щеше да играе с отбора на училище № 0571, което се намираше на около час бегом от гората, в която беше скрита гробницата.

Натиснах бутона за мача и в инвентара на аватара ми веднага се появи ваучер за двупосочно пътуване до училище № 0571.

Отбих се до шкафчето си, колкото да оставя учебниците и да взема фенерчето, меча, щита и бронята си. После изтичах през главния вход и препуснах през зелената ливада пред училището.

Когато стигнах до червената линия, която бележеше края на училищния двор, се огледах, за да се уверя, че никой не ме гледаше — и я прекрачих. В същия миг името УейдЗ, което се рееше над главата ми, се промени на Парзивал. Сега, след като бях извън територията на училището, можех да използвам отново името на аватара си. Имаше възможност и да скрия изцяло името си, както и направих, защото исках да пътувам инкогнито.

Най-близкият транспортен терминал се намираше до училището, в края на павирана пътека. Той представляваше голям павилион, увенчан с купол, носен от дванайсет бели колони. На всяка колона имаше икона за телепортация — главна Т в средата на син шестоъгълник. Часовете бяха приключили само преди няколко минути, затова се наредих на опашката от аватари, които влизаха в терминала. Вътре имаше дълги редици от кабини за телепортация. По цвят и форма ми напомняха на ТАРДИС, кораба за пътуване във времето и пространството от Доктор Кой. Влязох в първата свободна, която видях, и вратата се затвори автоматично. Нямаше нужда да въвеждам мястото, до което пътувах, защото то вече бе кодирано във ваучера ми. Просто го пъхнах в процепа и на екрана се появи карта на Лудус, на която се изписа линия, свързваща мястото, на което се намирах, с мястото, за където пътувах — примигващо зелено петно до училище № 0571. Кабината веднага пресметна разстоянието (462 км) и сумата, която учебното заведение трябваше да плати за таксата (103 кредита). Валидността на ваучера беше потвърдена, на екрана се изписа, че таксата беше ПЛАТЕНА — и аватарът ми изчезна.

В следващия миг се появих в идентична кабина, в идентичен транспортен терминал в другия край на планетата. Изтичах навън и видях училище № 0571 да се издига на юг. Зърнах няколко ученици от моето училище да вървят към близкия футболен стадион, за да гледат мача и да подкрепят отбора ни. Не знам защо изобщо си правеха труда. Можеха спокойно да гледат прякото предаване на мониторите си. А всички празни места на трибуните щяха да бъдат запълнени със случайно генерирани компютърни изображения на запалянковци, които нагъват виртуални безалкохолни напитки и сандвичи, докато ръкопляскат въодушевено. От време на време дори щяха да правят мексиканска вълна.

Затичах в противоположната посока през тучната зелена поляна зад училището. В далечината се издигаше малка планинска верига, а в подножието ѝ виждах гората с форма на амеба.

Включих автоматичния режим за тичане на аватара си, а после отворих инвентара и избрах три от предметите в него. Бронята се появи върху тялото ми, щитът ми изникна, преметнат през рамо на ремък, а мечът ми се материализира в ножницата на кръста ми.

Почти бях стигнал до гората, когато телефонът ми иззвъня. На екрана се изписа името на Аех. Сигурно се обаждаше, за да провери защо още не съм се появил в Мазето. Но ако приемех обаждането, той щеше да види как аватарът ми тичаше с всички сили през поляната и как зад гърба ми се стопяваше училище № 0571. Можех да скрия местоположението си, като приемех разговора само с аудио, но това щеше да повдигне подозрение Затова оставих обаждането да се прехвърли към видеопощата ми. Лицето на Аех се появи в малко прозорче на дисплея. Обаждаше се от някаква арена за двубои. Зад него десетки аватари бяха вкопчени в ожесточена битка на поле.

Хей, Зи, къде си? Да не мастурбираш на Жената ястреб? — Той се ухили по своя характерен начин — като Усмихнатия котарак. — Обади се, когато имаш време. По-късно ще направя пуканки и ще гледам Файърфлай. Заповядай! — Аех затвори и образът му изчезна с примигване.

Отговорих му с текстово съобщение, че имам купища домашни и не мога да се видя с него тази вечер. После извадих модула Гробницата на ужасите и започнах да го чета отново страница по страница. Преглеждах всичко внимателно, защото бях почти сигурен, че в книжката имаше подробно описание на препятствията, които ме чакаха.