Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

— Несъмнено — добави Аех. — Опитай за разнообразие да понаучиш нещо. Не си ли чувал за Уикипедия? Безплатна е, загубеняко.

Ай-р0к се обърна и отиде до дългите редове кутии с комикси, подредени покрай две от стените на стаята, сякаш се бе отегчил от разговора.

— Както кажете — каза той през рамо. — Ако не прекарвах толкова време с мацки в реалния свят, сигурно и аз щях да знам купища безполезни глупости като вас двамата.

Аех се направи, че не го чува, и се обърна към мен.

— Как се казват близнаците от комиксите към Swordquest?

— Тара и Тор.

— По дяволите, Зи! Всичко знаеш!

— Благодаря.

На дисплея ми се появи съобщение, че в класната стая е иззвънял звънецът за три минути до началото на часа. Знаех, че Аех и Ай-р0к са получили същото известие, защото в училищата ни часовете започваха но едно и също време.

— Започва поредният ден, изпълнен със знания — каза Аех и стана.

— Да му се не види! — рече Ай-р0к. — До скоро, женчовци. — Той отново ми показа среден пръст, а после аватарът му изчезна от чатрума. Останалите ловци започнаха да напускат, докато не останахме само двамата с Аех.

— Сериозно, защо позволяваш на този идиот да идва тук?

— Защото обичам да го побеждавам на видеоигри. А и невежеството му ми дава надежда.

— Защо?

— Защото, ако повечето от останалите ловци са невежи колкото Ай-р0к, а има много такива, повярвай ми, Зи, това означава, че с теб наистина имаме шанс да спечелим състезанието.

Свих рамене.

— Интересна гледна точка.

— Искаш ли да се видим след училище? Около седем часа? Трябва да свърша някои неща. Но после ще гледам анимации от списъка със задължителни филми. Какво ще кажеш за Волтрон маратон?

— Жестоко! Ще дойда.

Излязохме едновременно точно когато иззвъня последният звънец.

Очите на аватара ми се отвориха и се озовах обратно в класната стая. Чиновете около мен вече бяха пълни, а учителят ни, господин Авенович, тъкмо се материализираше пред нас. Аватарът му изглеждаше като едър брадат преподавател в колеж. Имаше заразителна усмивка, очила с телени рамки и сако от туид с кръпки на лактите. Когато говореше, винаги звучеше така, сякаш четеше откъс от книга на Дикенс. Харесвах го. Той беше добър учител.

Естествено, не знаехме кой всъщност беше господни Авенович, нито къде живееше. Не знаехме истинското му име и дали наистина беше мъж. Съвсем спокойно в истинския свят можеше да е дребна ескимоска от Аляска, която бе избрала този външен вид и глас, за да възприемат учениците по-добре уроците ѝ. Но незнайно защо подозирах, че аватарът на господин Авенович изглеждаше и говореше точно както и човека, който го управляваше.

Всичките ми учители бяха страхотни. За разлика от колетите си в реалния свят, повечето от преподавателите в онлайн училищата на ОАЗИС изглежда искрено обичаха работата си. Вероятно защото не се налагаше да пилеят половината от времето си като бавачки и възпитатели. Софтуерът на ОАЗИС се грижеше учениците да пазят тишина и да седят по местата си. На учителите им оставаше само да преподават.

Освен това за онлайн учителите беше много по-лесно да задържат вниманието на учениците, защото в ОАЗИС класните стаи бяха като холограми. Учителите можеха да водят учениците си на виртуални обиколки, без изобщо да излизат от училище.

Тази сутрин в часа по Световна история господин Авенович зареди програма за симулация, чрез която класът ни видя как археолозите откриват гробницата на Тутанкамон в Египет през 1923 г. (Предишния ден посетихме същото място, само че през 1334 г. пр. Хр. и видяхме империята на Тутанкамон в разцвета ѝ.)

През следващия час, биология, пътувахме през човешкото сърце и наблюдавахме отвътре как то изпомпва кръвта, също като в онзи стар филм — Фантастично пътешествие.

В часа по изобразително изкуство обиколихме Лувъра, а аватарите ни носеха смешни баретки.

В часа по астрономия посетихме двете луни на Юпитер. Стояхме на вулканичната повърхност на Йо, докато учителката ни обясняваше как се е формирала луната. През това време зад нея сияеше Юпитер, която изпълваше небето, а Голямото червено петно се въртеше бавно над лявото ѝ рамо. След това учителката само щракна с пръсти и се озовахме на Европа, където обсъдихме възможностите под ледената покривка на луната да съществува живот.

Прекарах обедната почивка седнал на една от зелените поляни около училището, гледайки виртуалната природа, докато дъвчех протеинов десерт в убежището си с визьор на главата. Беше доста по-приятно, отколкото да зяпам обстановката в микробуса. Бях в дванайсети клас, затова имах право да напускам планетата в обедната почивка, но нямах необходимите пари, за да ходя насам-натам.