Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Достъпът до ОАЗИС беше безплатен, но пътуването из него не беше. През повечето време дори нямах достатъчно кредити, за да се телепортирам извън Лудус и после да се върна обратно. Всеки ден след часовете учениците, които имаха с какво да се занимават в реалния свят, излизаха от ОАЗИС и изчезваха. Всички останали се отправяха към други планети. Много деца имаха собствени междупланетни превозни средства. Училищните паркинги по целия Лудус бяха пълни с летящи чинии, TIE изтребители, вайпъри от Battlestar Galactica и други космически кораби с дизайн, заимстван от всички научнофантастични филми и телевизионни сериали, за които се сещате. Всеки следобед стоях на моравата пред училището и гледах със завист как корабите се издигаха в небето и потегляха да изследват безбройните възможности, предоставяни от симулацията. Децата, които нямаха космически кораби, се возеха с приятели или отиваха до най-близкия транспортен терминал и се отправяха към клубове, игрални зони или рокконцерти на други планети. Но не и аз. Аз не ходех никъде. Бях хванат в капан на Лудус — най-скучната планета в цялата ОАЗИС.

Онтологично-антропоцентричната симулация за сензорно потапяне [11] Ontologically Anthropocentric Sensory Immersive Simulation — сгъстено OASIS — Бел. прев. беше необятно място.

Първоначално в ОАЗИС имало само няколкостотин планети, създадени от програмистите и художниците на ГСС. Тези светове били разположени в огромно виртуално пространство и предлагали голямо разнообразие от среди — от светове на рицари и магьосници, от киберпънк градове до радиационни постапокалиптични пустини, населени със зомбита. Някои планети били проектирани до последната подробност, а друга — създадени по шаблон на случаен принцип. На всяка планета имало разнообразни компютърно генерирани персонажи — човешки същества, животни, чудовища, извънземни и андроиди, с които потребителите можели да взаимодействат.

Като следващ амбициозен ход, от ГСС започната да лицензират виртуални светове, създадени от конкурентите им по такъв начин, че вече съществуващото съдържание за игри като Everquest и World of Warcraft, било пренесено в ОАЗИС, а към непрекъснато увеличаващия се брой планети в системата били добавени и копия на Норат и Азерот. Последвали ги и други виртуални светове и не след дълго била създадена нова игра специално за ОАЗИС. Вселената на Файърфлай била разположена в съседния сектор до галактиката на Междузвездни войни, а в сектора до тях имало подробна възстановка на вселената на Стар Трек. Потребителите можеха да се телепортират до всеки от любимите си измислени светове. До Средната земя. Вулкан. Перн. Аракис. Магратеа. До Света на диска, Ривъруърлд, Пръстеновия свят. До десетки светове.

Заради зонирането и навигацията виртуалното пространство бе разделено на двайсет и седем еднакво големи "сектора" с кубична форма, във всеки от които имаше стотици планети. (Триизмерната карта на всичките двадесет и седем сектора видимо наподобява играчката пъзел от 80-те години, наречена кубчето на Рубик. Като повечето ловци, и аз знаех, че това не е съвпадение.) Всеки от секторите беше широк точно десет светлинни часа, или около 10,8 милиарда километра. Затова, ако пътувате със скоростта на светлината (най-високата скорост, която развиваха всички космически летателни апарати в ОАЗИС), ще стигнете от единия край на сектора до другия точно за десет часа. Пътуването на подобни разстояния не беше никак евтино. Летателните апарати, които развиваха скоростта на светлината, бяха рядкост, а и се нуждаеха от гориво.

Продажбата на виртуално гориво за виртуални космически кораби бе един от начините, по които Григериъс Симюлейшъи Системс си осигуряваше приходи, тъй като достъпът до ОАЗИС беше безплатен. Но основният източник на приходи за ГСС бяха таксите за телепортация. Телепортацията беше най-бързият начин за придвижване, но и най-скъпият.

Освен че беше скъпо, пътуването из ОАЗИС можеше и да е опасно. Всеки сектор беше разделен на многобройни зони с различен размер и форма. Някои бяха толкова големи, че обхващаха група планети, а други се простираха само върху няколко километра от повърхността на даден свят. Всяка зона имаше свои собствени правила и параметри. Ако се случеше да минете с високотехнологичния си кораб през зона, в която технологиите не функционираха, двигателите спираха в мига, в който се прекосяваше границата на зоната. След това щеше да се наложи да наемете някой смешен белобрад магьосник със задвижван от магии космически теглич, който да ви издърпа до технологична зона.