Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

В двойствените зони функционираха и магии, и технологии, а в нулевите зони не можеше да се използва нито едното, нито другото. Имаше мирни зони, в които не се позволяваха битки между играчи, и зони за двубои, където всеки аватар беше сам за себе си.

Към нови зони трябваше да се пристъпва изключително внимателно. Човек трябваше да е подготвен.

Но, както казах, аз нямах този проблем. Не можех да мръдна от училище.

Лудус бе проектирана като планета за учене, затова на нея нямаше портали към куестите и зони за игра. Тук имаше само хиляди еднакви училища, разделени от ширнали се зелени полета, съвършени паркове, реки, ливади и големи генерирани от шаблон гори. Нямаше замъци, подземия и орбитални космически крепости, на които аватарът ми да отиде. А нямаше и компютърни злодеи, чудовища и извънземни, с които да се бия, нямаше съкровища и магически предмети, които да събирам.

Това беше истинска трагедия по няколко причини.

Изпълняването на куестовете, битките с неигрални компютърни персонажи и събирането на съкровища бяха единственият начин за аватар на ниско ниво като моя да група точки. Чрез трупането на точки се повишаваше нивото на сила и умения на аватара.

Много от потребителите на ОАЗИС не се интересуваха на кое ниво беше аватарът им, нито пък от игралните аспекти на симулацията. Те използваха ОАЗИС само за развлечения, бизнес, пазаруване и срещи с приятели. Тези потребители просто не влизаха в игрални зони и зони за двубои, където неигралните компютърни персонажи или други играчи можеха да нападнат беззащитните им аватари от първо ниво. В безопасните зони като Лудус човек нямаше защо да се тревожи, че можеха да ограбят, отвлекат или убият аватара му.

Ненавиждах факта, че не можех да се измъкна от безопасната зона.

Щом исках да намеря Яйцето на Холидей, трябваше в някакъв момент да тръгна към опасните сектори на ОАЗИС. А ако не бях достатъчно силен и добре въоръжен, за да се защитавам, нямаше да оцелея дълго.

През последните пет години бавно и мъчително повиших нивото на аватара си до трето. Не беше лесно. Постигах го, като пътувах до други планети със съученици (най-вече Аех), тръгнали към свят, в който слабият ми аватар можеше да оцелее. Молех ги да ме оставят до някоя игрална зона за новаци, а после прекарвах нощта или уикенда, като посичах орки, коболди и други жалки чудовища, твърде слаби, за да ме убият. За всеки неигрален компютърен персонаж, който аватарът ми победеше, печелех няколко мизерни точки и обикновено шепа медни или сребърни монети, които посечените ми врагове изпускаха. Тези монети автоматично се преобразуваха в кредити, които използвах, за да платя таксата си за телепортация обратно до Лудус, често тъкмо преди да удари последният звънец. Понякога, но доста рядко, някой от компютърните персонажи изпускаше предмет. Така аватарът ми се бе сдобил с меч, щит и броня.

Спрях да пътувам с Аех в края на миналата учебна година. Тогава той стигна десето ниво и почти винаги пътуваше до планети, на които за аватара ми беше опасно. Той с радост щеше да се съгласи да ме остави на някой свят за новаци по пътя, но ако след това не спечелех достатъчно кредити, за да се върна на Лудус, щях да изпусна уроци в училище, а това не можех да си позволя. Вече бях натрупал толкова неизвинени отсъствия, че имаше опасност да ме изключат. Тогава щеше да се наложи да върна дадените ми от училище конзола и визьор за достъп до ОАЗИС. Още по-неприятното щеше да е, че трябваше да се прехвърля обратно в училище в реалния свят, за да довърша последната си година там. А такъв риск нямаше да поема.

Затова напоследък рядко напусках Лудус. Нямах възможност да мръдна оттук и да трупам точки. Сигурно си представяте, че да имаш аватар на трето ниво — това беше изключително срамно. Останалите ловци не те приемаха на сериозно, ако не беше поне пето-шесто ниво. Въпреки че бях ловец от самото начало на състезанието, всички още гледаха на мен като на новак и това страшно ме потискаше.

В отчаянието си бях опитал да си намеря почасова работа след училище, за да припечелвам поне пари за пътуване. Кандидатствах за десетина позиции за техническа поддръжка и програмисти (най-вече груба строителна работа, кодиране на части от молове и офиси в ОАЗИС), но нямах никакъв шанс. Милиони завършили висше образование възрастни хора не можеха да се доберат до подобна длъжност. Голямата рецесия продължаваше вече трето десетилетие и безработицата държеше рекордно високи нива. Дори за веригите за бързо хранене в квартала имаше списък с чакащи за две години напред. Тъй че бях принуден да стоя в училището. Чувствах се като дете без пукната монета в най-голямата зала с видеоигри на света, на което не му остава друго, освен да обикаля и да гледа как другите деца играят.