Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Това не беше объркването на оглупелия или на объркалия посоките, а по-скоро доста труден философски въпрос. Всъщност въпрос, с който често се бореше в моменти на леност.

Онова, което виждаше около себе си, беше биещото на очи великолепие на Западния дворец, чиито огромни прозорци изпълваше вечният сумрак. От двете страни на масата пред него се бяха подредили животински лица — неговите съдружници, енеадите. Но дори и, когато продължително, замислено си пое дъх, истинските му дробове от плът и кръв си вършеха работата в запечатаната хипербарокамера в най-високата кула на уединеното му имение в Луизиана заедно с останалата част от тялото му. (Дробовете бяха подпомагани в своите усилия от най-доброто медицинско оборудване, което можеше да се купи с пари, защото дробовете на бога бяха много, много стари, но това беше сърцевината на съвсем друг метафизичен въпрос.) Така че, както винаги, въпросът оставаше следният: къде беше той, Феликс Жонгльора — онзи, който наблюдаваше горещата бяла точка в центъра на пламъка на свещта?

Ако съдим по това, че физическото му тяло се намираше в реалния свят, той беше в най-южната част на Съединените щати. Но съзнанието му почти изцяло живееше във виртуалните светове и най-вече в любимия му виртуален свят, въображаемия Египет, заедно с пантеона от богове, над които той властваше. Така че къде всъщност беше той? На брега на езерото Борн в Луизиана в готически приказен замък, построен върху пресушени блата? В електронната мрежа в още по-приказния замък в мистичния Западен Египет? Или на някое друго място, което би могъл да назове и да посочи още по-трудно? Жонгльора потисна въздишката си. Днес такива размисли бяха признак на почти непростима слабост. Беше малко нервен, макар че това надали беше учудващо. Онова, което щеше да стане на това събрание, засягаше не само амбицията на живота му, но съвсем вероятно щеше да засегне и цялата история на човечеството, когато бъде завършен, проектът „Граал“ щеше да притежава почти невероятни рам-параметри. Така че беше много трудно да успее да запази самообладание: засега собственото му непоклатимо убеждение толкова дълго беше надделявало, че проектът като нищо щеше да се провали без него.

Зачуди се дали известна част от съпротивата срещу дългото му управление над Братството би могло да бъде повече от копнеж по нещо ново. Въпреки всичките си богатства и огромна лична власт енеадите бяха показали, че притежават многобройни други човешки слабости, и беше трудно търпението на човек да издържи, когато става дума за проект, проточил се толкова много години.

Може би напоследък не им беше правил достатъчно шоу.

Някакво раздвижване в долния край на масата го разсея. Едро гротескно тяло с лъскава глава на бръмбар се надигна, прокашля се и след това учтиво каза:

— Ако ни позволите, да започнем?

Жонгльора отново се превърна в Озирис. Господарят на живота и смъртта кимна.

— Ще започна с това — каза човекът бръмбар, — че е голямо удоволствие да бъда отново във вашата компания. Да бъда сред равни — кръглата кафеникава глава внимателно се извърна и огледа всички. Богът едва се сдържа да не се разсмее на глас на опитите му за политическо достойнство, сериозно подкопани от въртящите се черни очи и люлеещите се щипци. Озирис беше уцелил с бога, персонаж на Рикардо Клемент. Бръмбарът Кепера беше изражение на слънчевото божество, но въпреки това си беше просто торен бръмбар — същество, което си прекарва живота в бутане на топчици от лайна, а това превъзходно характеризираше аржентинеца. — Днес имаме да обсъждаме много неща, затова няма да ви губя времето с ненужни приказки — Клемент се облегна на масата като бръмбар дюкянджия от някоя детска книжка — много подходящо сравнение, тъй като беше натрупал състоянието си с отглеждане на органи за продан на черния пазар.

— Тогава недей — Сехмет извади ноктите си и изящно се почеса по брадичката. — Та за какво става въпрос?

Ако лицето на бръмбара беше с отчетливи черти, може би погледът, който й хвърли, щеше да я засегне повече.

— Бих помолил председателя за текущ доклад по проекта „Небесен бог“.

Озирис отново преглътна кикота си. Аржентинецът беше станал страшна досада, що се отнася до „Небесен бог“, защото смяташе, че това си е негова територия — даваше купища калпави съвети и безсмислени лични препоръки. Но Озирис умишлено се мъчеше да му изразява благодарности за помощта. В крайна сметка и един глас си беше глас.