Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Въпреки очевидното недоволство на Сладкия Уилям после всички се строиха зад Орландо и Нефертити.

— А сега се правете на много спокойни! — каза високата жена, щом стигнаха до вратите.

Стражите отстъпиха встрани и гостите се изнизаха през вратата. Орландо доволно забеляза, че Фредерикс, макар и да се чувстваше нещастен, запази каменно, непроницаемо изражение. Някои от останалите обаче не успяваха да прикрият чак толкова добре нервността си, а това, че острите погледи на стражите бяха толкова близо, изобщо не помагаше. Някой зад Орландо се опитваше да потисне риданията си. И стражите го бяха забелязали, ако съдим по това как започнаха да въртят глави и да търсят откъде идва шумът.

Орландо пристъпи към онзи, който предполагаше, че е капитанът — стражът с най-високия шлем и най-дългото и яркоцветно наметало от пера. Прехвърли наум набора си от реплики от игрите, за да намери някакви подходящо мелодраматични думи.

— Молбите ни бяха отхвърлени — рече той. — Великият и Свещеният в своята мъдрост ни каза, че времето още не е дошло — надяваше се, че гласът му звучи така, сякаш едновременно се чувства и разочарован, и поласкан от високата чест да му е била дадена аудиенция. — Благословен е той.

Капитанът вдигна вежди. Сладкия Уилям пристъпи напред; целият беше в рюшчета и фльонги. Капитанът пак вдигна вежди, а сърцето на Орландо сякаш потъна надолу.

— Да, благословен е той — обади се привидението в черно в доста убедителен опит за изразяване на смирение. — Всъщност нещастната ни делегация го разгневи и той любезно сдържа гнева си, за да можем да се върнем по нашите земи и да съобщим на господарите си волята на бога крал, че недоволството му от нашите господари е голямо. Заповяда да не ни закачат до залез слънце.

Орландо мислено записа червена точка срещу името на Сладкия Уилям. Този тип можеше да мисли бързо и гладко, когато поиска — трябваше да му се признае.

Капитанът не изглеждаше съвсем убеден. Прокара пръст по каменното острие на една брадвичка, която въпреки свидетелствата за далеч по-модерни технологии, от които гъмжеше навсякъде, изобщо не изглеждаше като ритуална част от униформата.

— Но слънцето вече залязва.

— А… — обади се Сладкия Уилям, стъписай за миг. — Залязва.

Орландо скочи.

— Много зле владеем вашия език. Без съмнение богът крал имаше предвид „изгрев слънце“. Във всеки случай той не искаше да го безпокоят — Орландо се наведе към стража в най-добрия конспираторски стил. — Ще кажа нещо за Мъдрия. Той беше много-много разстроен. Не бих желал аз да съм онзи, който би прекъснал мислите му и би го разстроил още повече.

Капитанът кимна леко, като продължаваше да се мръщи. Орландо отново застана в колоната — отзад, точно зад Сладкия Уилям.

— Не беше зле, симпатяго — театрално прошепна Уилям през рамо, щом вече не можеха да ги чуят. — Ние двамата можем да си спретнем екипче — на кея ще ги оставим ухилени. Ще пееш ли с мене?

— Върви, върви — прошушна му Орландо.

Щом стигнаха до ротондата точно пред входната врата, Орландо избърза напред. Високата жена очевидно се дразнеше от бавната крачка на приятелката си, но с всички сили се стараеше да си придава умишлено достоен вид.

— Знаеш ли накъде да вървим оттук нататък? — попита я шепнешком Орландо.

— Нямам никаква представа — тя му хвърли бегъл поглед. — Ти как се казваше? Извинявай, каза ми, но аз забравих.

— Орландо. А ти?

Тя се поколеба за миг, след това отговори:

— О, Боже мой! Какво ли значение има вече? Рени.

Орландо кимна.

— Аз те наричах наум Нефертити. Рени е по-лесно.

Тя го изгледа странно и след малко се вторачи в ръката си с дългите пръсти.

— Аха. Симът. Да, да — вдигна поглед към огромната порта. — И сега какво? Ще си обикаляме насам-натам и ще се опитваме да разберем къде са доковете? Но дори и да разберем, как ще стигнем дотам? Знам, че тук имат автобуси, аз се возих на автобус, ама някак си ми се вижда доста странна идеята да бягаш с автобус, за да си спасиш живота.

Орландо бутна портата, но не успя да я отвори. Фредерикс също натисна и тя се разтвори широко. От подножието на внушителното парадно стълбище се простираше булевард, целият осветен от фенери.

Орландо вече беше започнал да се задъхва.

— Бягството с автобус няма да е най-странното нещо, случило ни се досега — каза той.

— А вероятно няма да е и най-ужасното — отбеляза Фредерикс.

Феликс Жонгльора, напоследък по-известен като Озирис, Бога на живота и смъртта, се опитваше да реши къде се намира.